Ричардс излезе в студа и мрака. Широка стряха висеше над бетонната платформа, пазеше повърхността му чиста от сняг и го скриваше от останалата част от комплекса. Погледна часовника си: 07:12. Вече, реши той, Антъни Картър сигурно е психологическа развалина. С останалите обекти имаха време за съгласуване. Но Картър направо го измъкнаха изпод ноктите на смъртта и пристигаше тук за по-малко от ден. Умът му сигурно се въртеше с обороти на сешоар. В следващите два часа най-важното щеше да е да го удържат спокоен.
Фаровете на пристигащия ван осветиха мястото. Ричардс слезе по стъпалата, докато войниците от наряда, с оръжие на кръста, не изскочиха от снега. Ричардс им каза да се държат настрана и да приберат оръжията си. Чел беше документацията за Картър и се съмняваше, че ще прояви агресивност. Момчето беше като кротко агне.
Полсън загаси двигателя и изскочи от вана. На плъзгащата се врата на вана имаше клавиатура за парола, на която той натисна числата и изчака врата бавно да се отвори.
Картър седеше на предната седалка. Главата му беше килната настрана, но Ричардс видя, че очите му са отворени. Окованите му ръце лежаха в скута. Ричардс видя смачканата кесия от Макдоналдс на пода в краката му. Поне го бяха нахранили. Прозорчето между отделенията беше затворено.
— Антъни Картър?
Никакъв отговор. Ричардс отново повтори името му. Нищо, дори не помръдна. Картър изглежда беше в пълна кататония.
Ричардс се отмести от вратата и дръпна настрани Полсън.
— Така, казвайте сега — рече им той. — Какво стана?
Полсън пресилено сви рамене „защо аз?“.
— Представа нямам. Тоя пич просто се е скапал или кой знае.
— Не ме баламосвай, синко — Ричардс се обърна към другия с червената коса: Дейвис, който държеше куп комикси в ръката си. Комикси, за Бога. За хиляден път Ричардс си помисли, че това са деца.
— Ами ти, редник? — попита той Дейвис.
— Сър?
— Не се прави на идиот. Имаш ли какво да ми кажеш?
Погледът на Дейвис се стрелна към Полсън, след това се върна на Ричардс.
— Не, сър.
С тези двамата щеше да се разправя по-късно. Ричардс се върна към вана. Картър не беше помръднал и един мускул. Ричардс виждаше, че носът му тече, страните му бяха облени в сълзи.
— Антъни, казвам се Ричардс. Аз съм началник на охраната в това учреждение. Тези двамата повече няма да те притесняват, чуваш ли ме?
— Нищо не сме направили — замоли се Полсън. — Майтап беше. Ей, Антъни, не носиш ли на майтап?
Ричардс рязко се извърна към тях.
— Гласецът в главата не ти ли казва да си затваряш плювалника? Вслушай се в тоя гласец веднага.
— О, стига — изписка Полсън. — Тоя пич е психо или нещо такова. Ясно е за всеки.
Ричардс усети как и последната капка търпение у него се стопява като вода от продънена кофа. Мамка му. Без дума да каже, измъкна оръжието си от кръста. Дълъг Спрингфийлд, 45-и калибър, който използваше най-вече за да впечатлява: огромен пистолет, страховит. Беше грамаден, но удобен за използване, а на промъкналата се в товарната зона светлина от зазоряването титановата му обшивка сияеше заплашително и навеждаше на мисълта за механичната му ефикасност. С едно движение Ричардс махна предпазителя с палец и зареди, сграбчи Полсън за токата на колана му и го придърпа. Заби дулото под брадичката му.
— Не разбираш ли — тихо каза, — че съм в състояние да ти тегля куршума направо тук, само и само да видя усмивка на лицето на този мъж?
Тялото на Полсън се вцепени. Мъчеше се да извърне поглед към Дейвис или може би към войника от наряда, но се въртеше в погрешна посока.
— Какво бе, мамка му? — изломоти със свити мускули на гърлото си. Преглътна с усилие, адамовата му ябълка подскачаше срещу дулото на пистолета. — Не съм виновен. Не съм виновен.
— Антъни — каза Ричардс с все още приковани върху Полсън очи, — сега ти решаваш, приятел. Ти ми кажи. Не е ли виновен?
Тишина обвиваше вана. После тихо се чу: