— ’Сичко е наред. Не е виновен.
— Сигурен ли си? Защото ако не е, искам да ми кажеш. Ти решаваш.
Отново пауза.
— Не е виновен.
— Чу ли? — обърна се Ричардс към Полсън. Пусна колана на войника и махна оръжието. — Човекът казва, че си бил невинен.
Полсън изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да ревне за майка си. На товарната зона редникът от наряда избухна в смях.
— Ключът — нареди Ричардс.
Полсън посегна към колана си и го подаде на Ричардс. Ръцете му трепереха, дъхът му миришеше на повръщано.
— Сега се разкарай — нареди Ричардс. Хвърли поглед на Дейвис, който държеше купчинката си с комикси. — И ти се омитай, младежо, изчезвай оттук.
Изчезнаха в снега. За няколкото минути, изтекли след пристигането на вана, слънцето се беше издигнало над планините и посребрило леко въздуха. Ричардс се приведе и се качи във вана. Свали оковите на Картър.
— Добре ли си? Нараниха ли те някъде ония двамата?
Картър потри мокрото си лице.
— Не искаха нищо да направят.
Отметна крака от пейката и унило слезе на земята. Примигна и се озърна.
— Отидоха ли си?
Ричардс каза, че са си отишли.
— Какво е това място?
— Добър въпрос — кимна Ричардс. — Всичко с времето си. Гладен ли си, Антъни?
— Дадоха ми да ям. Хамбургери — очите на Картър съзряха войника от наряда, който стоеше на платформата над тях. Ричардс не успя нищо да прочете по изражението му. — Ами те? — попита.
— Те са тук заради теб. Ти си почетен гост, Антъни.
Картър присви очи към Ричардс.
— Щеше ли наистина да застреляш онзи, ако бях казал?
Нещо у Картър го подсети за Сайкс, как стоеше в офиса му с изгубено изражение и го питаше дали са приятели.
— А според теб? Мислиш ли, че щях да го убия?
— Не знам какво да мисля.
— Ами да си остане между нас, не. Нямаше. Само го стрясках.
— И аз така си помислих — на лицето на Картър изгря усмивка. — Помислих си, че е странно, обаче. Да се държиш така, както ти — поклати глава, позасмя се и отново се огледа. — Сега какво?
— Сега — каза Ричардс — с теб влизаме вътре, където е топло.
Осем
На свечеряване вече бяха на осемдесет километра след Оклахома Сити, профучавайки на запад през откритата прерия към стена от пролетни буреносни облаци, издигнали се над хоризонта като разцъфтяващи на кино цветя. Дойл беше задрямал на мястото до шофьора с глава, втъкната между седалката и прозореца, подложил под нея навитото си сако, за да се предпази от удари при дупки по пътя. В такива моменти Улгаст се улавяше, че завижда на Дойл заради способността му да забравя. Можеше да загаси лампите у себе си като десетгодишен хлапак, да наведе глава и да заспи навсякъде. Улгаст беше неимоверно изморен. Знаеше, че е най-добре да се сменят и да подремне. Но беше карал по целия път от Мемфис и допирът на ръцете му и волана беше единственото, което го караше да вярва, че все още му е останала да изиграе една карта.
След позвъняването до Сайкс, единственият им контакт беше в паркинг за товарни камиони извън Литъл Рок, където ги посрещна агент с плик пари. Три хиляди долара в банкноти от по двайсет и петдесет, както и нов автомобил от Бюрото, без отличителните знаци. Улгаст обаче реши, че шевролетът му харесва и иска да го задържи. Допадаше му големият, мощен двигател, как взима завоите със свистене и независимото окачване. От години не беше карал подобна кола. Жалко, че продаваха такава кола на автомобилното гробище. Когато агентът му подаде ключовете за седана на Бюрото, той ги отказа с властен жест, без дори да се замисли.
— Съобщиха ли вече за нас? — попита агента, новобранец с розово като резен шунка лице.
Агентът се намръщи объркан.
— Нищо такова не знам.
Улгаст обмисли думите му.
— Добре — каза накрая. — В такъв случай задръжте съобщението.
Агентът го накара да заобиколи откъм багажника на седана, който зееше отворен, готов да ги посрещне. Вътре ги чакаше черна чанта от дебел непромокаем материал, за която не беше молил, но очакваше да му бъде осигурена.
— Задръж колата — каза той.
— Сигурен ли сте? Трябва да я предам на вас.
Улгаст извърна поглед към шевролета, паркиран в края на паркинга между два неподвижни камиона. През задното стъкло виждаше Дойл, но не и момичето, което лежеше на задната седалка. Наистина искаше да продължат. Каквито и да бяха възможностите, те не включваха протакане. Чантата можеше и да му е от полза, а можеше и да не е. Стори му се по-правилно да я остави.
— В офиса кажи каквото решиш — каза той. — Имам нужда само от няколко книжки с картинки.
— Моля?
В друг момент Улгаст щеше да се разсмее. Затвори с ръка капака на багажника.