— Няма значение — каза той.
В чантата, разбира се, имаше оръжия и муниции, а вероятно и две бронирани жилетки. Вероятно имаше една и за момичето. След случилото се в Минеаполис, една компания от Охайо вече произвеждаше такива и за деца. Улгаст беше попадал на кадри от Минеаполис по телевизията. Вече произвеждаха бронирани бебешки ританки. Що за свят беше това, запита се.
Сега, когато Литъл Рок беше на шест часа път зад тях, беше доволен, че е отказал чантата. Станалото — станало, част от него искаше да го спрат. След Литъл Рок беше увеличил скоростта до 130 километра в час, смътно осъзнаваше, че с действията си предизвиква някой моторизиран полицай или скрило се зад някой билборд местно ченге да сложи край на цялата работа. Само че Дойл му каза да намали: Ей, началник, не трябва ли малко да поотпуснеш педала, и съзнанието му отново се фокусира. Всъщност в съзнанието му събитията вече се бяха разиграли: запалените светлини и еднократното, остро изсвирване на сирената; отбива автомобила встрани и поставя ръцете с отворени длани на волана; с поглед наблюдава в огледалото за обратно виждане как полицаят съобщава номера на колата по радиостанцията си. Двама възрастни и малолетно лице в автомобил с временен номер от Тенеси. Набързо щяха да навържат събитията, да ги свържат с монахинята и зоопарка. Когато и да проиграеше в ума си сцената, обаче не можеше да си представи развитието на събитията след момента, в който ченгето стои хванал с една ръка радиостанцията, а другата е на оръжието му. Какво щеше да направи Сайкс? Дали ще каже, че ги познава? Не, двамата с Дойл заминаваха в месомелачката, също като Антъни Картър.
За момиченцето не знаеше.
Заобиколиха Оклахома Сити от североизток, избегнаха контролния пункт на междущатска магистрала 40, прекосиха магистрала 35 при безименен селски черен път, далеч от камерите. В шевролета нямаше джипиес, но джобният компютър на Улгаст имаше. С една ръка направляваше волана, с другата ловко натискаше мъничките бутони и така разглеждаше пътя, докато се движеха по мрежа от главни и второстепенни пътища, някои покрити с чакъл, а други само с добре утъпкана прах, за да продължат да се придвижват на север и запад. Сега, когато от границата с Колорадо ги деляха няколко градчета с имена като Върджил, Рикъшет и Бъкрек, полузапустели оазиси сред морето от високите треви на прерията, които не можеха да се похвалят с друго, освен с минимаркет, една-две църквици, силоз и простиращите се между тях километри на откритата прерия. Междинните щати, над които самолетите само прелитат: определението винаги го навеждаше на мисълта за вечността. Според него нищо от околния пейзаж не беше се променило с времето. Човек с лекота можеше да се изгуби на подобно място, да живее живота си, без нито една жива душа да знае за него.
Може би, помисли си Улгаст, когато стигнеха до развръзката на събитията, щеше да се върне. Може би щеше да се нуждае от място като това.
На задната седалка Ейми беше така притихнала, че човек можеше да забрави присъствието ѝ, ако не беше върволицата от грешки, заради които се беше озовала там. Шестгодишно момиченце. Проклет да е Сайкс, помисли си Улгаст. Проклето да е Бюрото, проклет да е Дойл, проклет да е и той, задето се забърка. Легнала на задната седалка, с разпиляна по лицето си коса, Ейми изглеждаше заспала, но според Улгаст момиченцето не спеше. Преструваше се и го дебнеше като котка. Какъвто и да е бил животът ѝ до този момент, той я беше научил да чака. Щом Улгаст я попиташе дали не иска да спрат, за да отиде до тоалетна или да хапне, защото бисквитките стояха недокоснати, а млякото вече вкиснало, клепачите ѝ притрепваха с котешка бързина при звука на името ѝ и погледът ѝ отвръщаше на неговия за секунда като еднометрова ледена висулка. После отново ги затваряше. Не беше чувал гласа ѝ повече от осем часа, от зоопарка.
Лейси. Така се казваше монахинята. Лейси прегръщаше Ейми, сякаш от това зависеше животът ѝ. Щом Улгаст се сетеше за ужасната схватка на паркинга, как всички крещяха и пищяха, споменът засядаше в гърлото му като физическа болка. Ей, Лайла, ще познаеш ли какво направих? Днес отмъкнах дете. Сега всеки от нас си има по едно, какво ще кажеш?
Дойл се надигна на мястото до него. Седна и разтри очи, гледаше объркано и сънено. Улгаст знаеше, че умът му осмисля къде е. Бързо хвърли поглед към Ейми, после отново се обърна напред.
— Май ни чака лошо време — каза той.
Буреносните облаци съвсем се бяха прихлупили, закриваха залеза и ги обгръщаха в ранен сумрак. На хоризонта, под надвисналите облаци, се виждаше пелена от дъжд, който се лееше на фона на сноп слънчева светлина над прерията.