Дойл се приведе, за да огледа небето през стъклото.
— Според теб колко далече сме от дъжда? — попита тихо.
— На около десетина километра.
— Дали да не слезем от пътя — Дойл погледна часовника си, — или пък да свием на юг за известно време.
След три километра поеха по неотбелязан черен път, от двете страни на който се точеше бодлива тел. Улгаст спря колата и пое назад. Пътят се изкачваше, свиваше леко и изчезваше сред поредица от тополи. По всяка вероятност от другата страна на хълма имаше река или поне сухо дере. Улгаст провери с джипиеса, но пътят не беше отбелязан.
— Не знам — каза Дойл, когато Улгаст му посочи показанията на джипиеса, — може би трябва да опитаме по друг път.
Улгаст завъртя волана на шевролета и поеха на юг. Според него пътят не беше без изход, иначе щяха да видят пощенски кутии. На по-малко от триста метра пътят се сви до тясна пътека от утъпкана пръст. След редицата от дървета преминаха по стар дървен мост, свързващ двата бряга на рекичката, която Улгаст беше предугадил. Вечерният здрач се беше превърнал в бледозелена светлина. В огледалото за обратно виждане съзираше извисяващата се над хоризонта буря, по превиващите се върхове на крайпътните треви познаваше, че тя ги следва.
След още петнайсет километра заваля. По пътя си не видяха нито къщи, нито ферми, бяха насред пустошта и нямаха къде да се подслонят. Дъждът започна с няколко капки и изведнъж се заизлива такъв порой, че Улгаст не виждаше почти нищо. Чистачките бяха безпомощни. След един мощен порив на вятъра, той отби встрани на пътя.
— Ами сега, началник? — попита сред плющенето на дъжда Дойл.
Улгаст погледна към Ейми, която на задната седалка продължаваше да се преструва, че спи. Над главите им се разнесе гръмотевица, но тя дори не помръдна.
— Ще чакаме май. Ще си почина малко.
Улгаст затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на колата. Остави шума да премине през тялото му. Научил се беше да го прави през месеците с Ева, да си почива, без да си позволява сънят да го надвие, за да може бързо да се изправи и да отиде до люлката ѝ, ако тя се събуди. През ума му започнаха да преминават откъслечни спомени, картини и усещания от друго време от неговия живот: Лайла в кухнята на къщата в Чери крийк, една сутрин, скоро след като я купиха, налива си мляко в купа с мюсли; студените пръски вода, когато се гмурка от кея на Кус бей, гласовете на приятелите му над него, които се смеят и го насърчават; спомен от детството му, малък е, почти бебе, шумовете и светлините от заобикалящия го свят, всичките му внушават, че е на сигурно място. Беше в полусънно състояние, там, където сънищата и спомените се смесват и разказват странните си истории, макар част съзнанието му да беше в колата, заслушано в дъжда.
— Трябва да изляза.
Отвори очи. Дъждът беше спрял. Колко ли време е спал? В колата беше тъмно. Слънцето беше залязло. Дойл седеше извърнат към задната седалка.
— Какво каза? — попита Дойл.
— Трябва да изляза — настоя момиченцето. След часове мълчание гласът ѝ беше изумително ясен и чист. — До тоалетната.
Дойл нервно погледна към Улгаст.
— Искаш ли аз да я изведа? — попита, а на Улгаст му беше ясно, че изобщо не иска.
— Ти не — каза Ейми. Седеше и гушкаше зайчето си. Играчката беше раздърпана и мръсна от носене. Гледаше към Улгаст в огледалото, вдигна ръка и посочи към него. — Той.
Улгаст освободи колана си и излезе от колата. Въздухът беше студен и неподвижен, видя че бурята се измества на югоизток. След нея небето имаше цвят на тъмносиньо мастило. Отвори задната врата и Ейми скочи навън от колата. Беше затворила ципа на анцуга си и си беше сложила качулката.
— Тук става ли? — попита.
— Тук не може.
Улгаст не възрази, че няма защо да се лутат. Безсмислено беше. Къде можеше да отиде тя? Отведе я на петнайсетина метра надолу по пътя, далече от светлините на колата. Улгаст се извърна, когато тя застана на ръба на канавката и свали джинсите си.
— Помогни ми.
Улгаст се обърна. Гледаше го, джинсите и гащичките ѝ стояха омотани около глезените. Лицето му пламна от смущение.
— Как да ти помогна?
Протегна ръце. Усети колко са мънички пръстчетата ѝ в ръцете му, дланите му се овлажниха от потта на детето. Трябваше да я задържи здраво, когато тя приклекна назад и почти цялата ѝ тежест падна върху него, за да се нагласи, така че тялото ѝ да се надвеси над канавката като пиано, полюляващо се на кран. Откъде ли го е научила? Кой друг я е държал така за ръце?
Когато приключи, той отново се извърна, за да може тя да вдигне джинсите си.