— Не се страхувай, миличка.
Ейми не му отговори. Остана неподвижна, вместо да се запъти към колата. Заобикаляше ги пустата равнина. Въздухът беше съвсем неподвижен, като задържан дъх. Улгаст усещаше пустотата на полетата, хилядите километри, които се простираха във всички посоки. Чу как предната врата на шевролета се отвори и затвори с тръшване. Дойл също отиваше да пусне една вода. Далеч на юг тътенът на бурята заглъхваше, а след нея небето оставаше чисто. Появи се и нов звук, някакво подрънкване, като от камбанки.
— С теб можем да станем приятели — предложи той. — Става ли?
Странно момиченце беше, защо не плачеше? След зоопарка не беше плакала, защо не търсеше майка си, не искаше да се прибере у дома, нито да я върнат обратно в манастира. Кое ли място счита за свой дом? Може би Мемфис — нещо му подсказваше, че не е така. Нямаше такова място. Каквото и да се беше случило на момиченцето, то беше разрушило представата за дом у него.
И тогава тя каза:
— Не ме е страх. Ако искаш, можем да се връщаме в колата.
Изгледа го за миг, по своя преценяващ начин. Слухът му беше привикнал към тишината и вече беше сигурен, че чува музика, звукът се губеше от разстоянието. Някъде по пътя, по който караха, свиреше музика.
— Аз съм Брад — името му прозвуча вяло и тежко.
Тя кимна.
— Другият човек ли? Казва се Фил.
— Знам кои сте. Чух като си говорехте. — Промени положението на тялото си. — Ти си мислеше, че не слушам, но аз слушах.
Чудато дете. А и умно. Разбираше го по гласа ѝ, виждаше го в начина, по който го измерваше с очи, използваше тишината, за да го прецени, да го накара да говори. Обзе го усещането, че не тя, а той говори с много по-възрастен човек, но и не съвсем. Не можеше точно да определи разликата.
— Какво има в Колорадо? Нали там отиваме, чух те да го казваш.
Улгаст не знаеше какво точно да ѝ отговори.
— Там има един лекар. Той ще те прегледа. Нещо като профилактичен преглед.
— Аз не съм болна.
— Тъкмо затова, според мен… ами, всъщност не знам — вътрешно се присви от лъжата. — Не бива да се страхуваш.
— Не го повтаряй.
Прямотата ѝ така го слиса, че за момент онемя.
— Добре. Става. Радвам се, че не се страхуваш.
— Защото не се страхувам — заяви Ейми и се запъти към светлините на колата. — Ти се страхуваш.
След няколко километра го видяха: купол със светлинни лъчи, които с приближаването им преминаха в отделни, кръжащи светли петна, като съзвездия, които се въртят около хоризонта. Точно когато Улгаст осъзна какво означава гледката пред очите му, пътят свърши в пресечка. Включи лампата над главата си и провери джипиеса. Върволица от коли и камиони, повече отколкото бяха видели в продължение на часове, се движеха в една и съща посока. Отвори прозореца от своята страна и през него нахлу нощният въздух. Сега вече отчетливо долавяше музиката.
— Какво пък е това? — недоумяваше Дойл.
Улгаст не каза нищо. Зави на запад и се включи в потока на останалите автомобили. В каросерията на камиона пред него шестима тийнейджъри седяха върху бали сено. Подминаха табела, която казваше, че минават покрай град с името Омир, в който живеят 1232 души.
— Не се приближавай толкова — каза Дойл, като имаше предвид пикапа. — Не обичам такива гледки.
Улгаст не му обърна внимание. Едно от момичетата, което беше видяло лицето на Улгаст през стъклото, му помаха, вятърът развяваше косата около лицето ѝ. Светлините на лунапарка, към който приближаваха, ставаха все по-ярки, както и белезите на цивилизация: водна цистерна, потънал в тъмнина магазин за земеделски инструменти, ниска модерна сграда, вероятно център за пенсионери или клиника, встрани от магистралата. Камионът влезе в паркинга на лунапарка, който гъмжеше от коли и хора. Дечурлигата наставаха и изскочиха от ремаркето още преди да е спрял, нетърпеливи да се срещнат с приятелите си. Движението по пътя намаля, щом навлязоха на територията на градеца. На задната седалка Ейми седеше и гледаше през прозореца оживлението навън.
Дойл се обърна.
— Лягай долу, Ейми.
— Всичко е наред, остави я да гледа — Улгаст го каза достатъчно силно, за да може и Ейми да чуе. — Не слушай Фил. Гледай каквото искаш, миличка.
Дойл сведе глава към Улгаст.
— Ти… какви ги вършиш?
Улгаст не отмести погледа си от пътя.
— Спокойно.
Миличка. Откъде се беше взела тая дума? Улиците бяха пълни с хора, до един запътили се в една и съща посока, носеха одеяла, хладилни чанти и столове за излет. Много от тях държаха малки деца за ръка или бутаха детски колички: фермери, облечени в джинси и гащеризони, всичките с ботуши, някои от тях носеха шапки стетсън. Тук-там Улгаст виждаше локви, но небето беше ясно и безоблачно. Дъждът беше отминал, време беше за лунапарк.