Улгаст последва движението до гимназията, където на провесен плакат пишеше: ОБЕДИНЕНА ГИМНАЗИЯ БРАНЧ КАУНТИ: НАПРЕД РИСОВЕ! СПРИНГ ФЛИНГ, 20-22 МАРТ. Мъж в оранжева светлоотразителна жилетка ги насочи с жест към паркинга, където втори мъж ги упъти към допълнителен паркинг в калното поле. Улгаст спря колата и погледна към Ейми в огледалото за обратно виждане, напълно погълната от случващото се зад стъклото, от светлините и шумовете на лунапарка.
Дойл се изкашля.
— Това е шега, нали?
Улгаст се извърна.
— Ейми, двамата с Фил ще излезем за секунда да си поговорим. Става ли?
Момиченцето кимна и между тях изведнъж се възцари разбирателство, което изключваше Дойл.
— Веднага се връщаме — каза Улгаст.
Навън Дойл го пресрещна зад колата.
— Няма да правим подобни неща — заяви той.
— И какво лошо има?
Дойл сниши глас.
— Късметлии сме, че още не сме попаднали на местно ченге. Помисли само. Двама мъже в костюми и момиченце, според теб дали няма да се набиваме в очи?
— Ще се разделим. Ейми ще дойде с мен. Можем да се преоблечем в колата. Иди си вземи една бира, позабавлявай се.
— Шефе, не мислиш разумно. Тя е затворник.
— Не. Не е затворник.
Дойл въздъхна.
— Знаеш за какво говоря.
— Дали знам? Тя е дете, Фил. Момиченце.
Стояха близо един до друг. Улгаст усещаше тежкия мирис от тялото на Дойл след дългите часове в колата. Покрай тях мина група тийнейджъри и те се умълчаха. Паркингът се запълваше.
— Виж, не съм от камък — тихо каза Дойл. — Да не мислиш, че не осъзнавам колко е шибана тая работа? Мога само да си удържам здраво нервите.
— Всъщност доста спокоен ми се виждаш. Спа като бебе от Литъл Рок чак дотук.
Дойл се намръщи отбранително.
— Добре, застреляй ме. Уморен бях. Но не сме тръгнали да я водим на виенското колело. В плана виенско колело не влиза.
— Един час — каза Улгаст. — Не можеш да я държиш затворена цял ден без прекъсване в колата. Ще я оставя малко да се позабавлява, да изпусне малко парата. Не е задължително Сайкс да научава. После отново тръгваме. Вероятно ще спи през останалата част от пътя.
— Ами ако изчезне?
— Няма.
— Откъде си толкова сигурен?
— Можеш да ни следиш. Случи ли се нещо, двамата сме на линия.
Дойл се намръщи скептично.
— Виж, ти отговаряш. Отговорността е твоя. Аз не одобрявам идеята.
— Шейсет минути — каза Улгаст. — И тръгваме.
На предните седалки в колата двамата се преоблякоха в спортни ризи и джинси, а Ейми чакаше. После Улгаст обясни на Ейми какво ще правят.
— Не трябва да се отдалечаваме един от друг — каза той. — Не говори с никого. Обещаваш ли?
— Защо не мога да говоря с никого?
— Ами такова е правилото. Ако не ми обещаеш, не можем да отидем в лунапарка.
За миг момиченцето се замисли, после кимна.
— Обещавам — каза тя.
Запътиха се към входа на лунапарка, Дойл ги следваше. Във въздуха се носеше апетитно ухание на пържено. През микрофон се чуваше мъжки глас, равен като прерията на Оклахома, който произнасяше цифри за бинго. Б… седем. Г… трийсет… К… шестнайсет.
— Чуй ме — каза Улгаст на Ейми, когато се увери, че Дойл не може да го чуе. — Ще ти прозвучи странно, но искам да се престориш за нещо. Ще го направиш ли заради мен?
Спряха на пътеката. Улгаст забеляза, че косата на момиченцето е разбъркана. Приклекна, за да застане лице в лице с нея и се постара да подреди косата ѝ с пръсти, като я отмахваше от лицето ѝ. На тениската ѝ пишеше САСИ, думата беше подчертана с някакви проблясващи люспици. Затвори ципа на анцуга ѝ, за да я предпази от вечерния хлад.
— Престори се, че съм твоя татко. Не истинския ти татко, а само татко наужким. Ако някой те попита, аз съм твоят татко, нали?
— Но нали не трябва да говоря с никого. Ти така каза.
— Да, но за всеки случай. Това трябва да кажеш — Улгаст погледна през рамото ѝ към мястото, където чакаше Дойл с ръце в джобовете. Над полото си носеше плътно яке с дръпнат догоре цип. Улгаст знаеше, че е въоръжен, оръжието му лежеше кротко в кобура под мишницата му. Улгаст остави своето в колата.
— Я да опитаме. Кой е този симпатичен господин, с когото си, момиченце?
— Татко ли? — несигурно предположи момичето.
— Нека да е като истинско. Престори се.
— Моят… татко.
Добро изпълнение, помисли си Улгаст. Това дете ще стане актриса.
— Може ли на въртележката?
— Въртележката. Коя въртележка, слънчице?
Миличка, слънчице. Не можеше да се възпре, думите сами изскачаха.