Въртележката забави ход. Дори не погледна в посоката на Дойл, не искаше да провали това ново чувство, да го подплаши. Когато най-накрая спряха, той вдигна Ейми от кончето и коленичи, за да може неговият поглед да е на нивото на нейния.
— Ейми, искам да направиш нещо за мен. Трябва да внимаваш в това, което ти говоря.
Момиченцето кимна.
— Сега си тръгваме. Само двамата. Не се отделяй от мен, не казвай нито дума. Ще вървим бързо, но без да тичаме. Направи каквото казвам и всичко ще е наред — вгледа се, за да види дали разбира думите му. — Разбра ли?
— Не бива да тичам.
— Точно така. Сега да тръгваме.
Слязоха от платформата, бяха спрели от другата страна, далече от тентата за бира. Улгаст я вдигна бързо над оградата около въртележката, опря ръка на металния стълб и се прехвърли. Изглежда никой не обърна внимание или може би бяха обърнали, но той не погледна натам. Уловил Ейми за ръка, забързано закрачи към задната част на лунапарка, далече от светлините. Според плана си трябваше да заобиколи основния изход или да намери друг. Ако се движеха достатъчно бързо, Дойл щеше да разбере когато вече е много късно.
Стигнаха до висока мрежа, зад която тъмнееха дървета, по-нататък бяха светлините на магистралата, обграждащи игрищата на гимназията. През тях не можеше да се мине. Имаше само обиколен път, който водеше обратно по мрежата към главния изход. Вървяха през неокосена трева, все още мокра от дъжда. Обувките и панталоните им се намокриха. Отново стигнаха до павилиончетата за храна и масата за излет, на която ядоха. От там Улгаст виждаше изхода, само на трийсетина метра. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Поспря, за да огледа обстановката. Дойл не се виждаше никакъв.
— Направо към изхода — каза на Ейми. — Не се оглеждай.
— Ей, началник!
Улгаст замръзна. Към тях тичаше Дойл и сочеше към часовника си.
— Нали казахме час, шефе.
Улгаст огледа приветливото му лице с черти, характерни за Средния запад.
— Помислих, че сме те изгубили — каза. — Тъкмо те търсехме.
Погледът на Дойл се стрелна над рамото му към тентата за бира.
— Ами нали знаеш — подхвана — бях се поразговорил — усмихна се малко виновно. — Свестни са тия хора. Обичат да си поприказват.
Посочи към мокрите панталони на Улгаст.
— Какво е станало? Целите сте вир-вода.
За миг Улгаст замълча.
— Локви — постара се да не отмества очи, да издържи погледа на Дойл. — Дъждът.
Може би оставаше един последен шанс, ако успее да разсее Дойл на път към паркинга. Но Дойл беше по-млад и по-силен, а Улгаст беше оставил оръжието си в колата.
— Дъждът — повтори Дойл. Кимна и по лицето на по-младия мъж Улгаст прочете, че е бил наясно. От самото начало е очаквал подобно развитие. Тентата за бира е било проверка, клопка. Изобщо не ги е изпускал от поглед. Нито за миг.
— Разбирам. Ами имаме работа да вършим. Нали, началник?
— Фил…
— Стига — каза го тихо, без следа от заплаха, просто излагаше фактите. — Дори не го изричай. Ние сме партньори, Брад. Време е да вървим.
Цялата надежда на Улгаст рухна. Продължаваше да държи Ейми за ръка. Дори не можеше да погледне към нея. Съжалявам, помисли си и по движенията на ръката му се четеше съжалението. Съжалявам. Дойл ги следваше на пет стъпки зад тях, заедно минаха през изхода и тръгнаха към паркинга.
Нито един от тях не забеляза мъжа, който ги проследи с поглед. Полицай, който не беше на смяна, беше видял съобщението за отвлечено момиче от двама бели мъже в зоопарка на Мемфис два часа по-рано, преди да приключи смяната и да тръгне към гимназията, за да се срещне със съпругата си и да позяпа как децата се возят на количките.
Девет
Името ми беше… Фанинг.
В онзи ден думите му бяха непрекъснато на устните: когато се събуди в осем, докато се къпеше и обличаше, ядеше закуската си и седеше на леглото в стаята си, прехвърляше каналите на телевизора и пушеше в очакване на нощта. През целия ден само това чуваше:
Фанинг. Името ми беше Фанинг.
На Грей тези думи не му говореха нищо. Името му беше непознато. През живота си не беше познавал човек на име Фанинг или пък с име, подобно на Фанинг, поне доколкото си спомняше. Но някак в съня името беше завладяло съзнанието му, сякаш е заспал на песен, която непрестанно се е повтаряла, а рефренът е прорязал дълбока бразда като от плуг в мозъка му. Съзнанието му все още беше в тази бразда и не можеше да се измъкне. Фанинг ли? Какво, по дяволите, беше това? Сети се за психиатъра в затвора, доктор Уайлдър, и как го караше да навлиза по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието, към мястото, което наричаше прошка, с онова бавно потупване на химикалката по масата, звукът се промъкваше като змия в него. Грей вече не беше в състояние да вдигне дистанционното, да се почеше по главата или да дръпне от цигарата си, без да чуе тези думи, синкопиращият им ритъм създаваше фон за всяко негово действие.