Името (почукване)… ми (просветване)… беше (вдишване)… Фанинг (издишване).
Седеше, пушеше, чакаше и пак пушеше. Какво не беше наред с него, по дяволите? Усещаше се променен и промяната не беше хубава. Неспокоен, лишен от вътрешен покой. Обикновено можеше да седи неподвижно, без да мисли за нищо, докато часовете си течаха. Научил се беше да го прави в Бийвил, когато оставяше цели дни да изтекат в изпразнен от мисли транс, но не и днес. Днес не го свърташе като буба в гащи. Пробва да погледа телевизия, но думите и картините му се струваха лишени от връзка една с друга. Навън, през прозорците на бараките, следобедното небе изглеждаше като овехтяла пластмаса, избеляло и сиво. Сиво като сивотията на Грей. Идеален ден за дрямка, която да се проточи часове. А ето че той седеше на ръба на неоправеното си легло и чакаше следобедът да приключи. Напрежението у него шумолеше като хартиена хармоника.
Имаше чувството, че не е мигвал, макар някак да беше успял да проспи часовете, беше проспал звъна на будилника в пет сутринта и пропуснал сутрешната смяна. За пръв път се случваше, затова можеше да се извини, че е имало някаква бъркотия или просто е забравил, но въпреки това щеше да продължи да го чува. Следващата му смяна започваше в десет вечерта. Наистина трябваше да поспи, за да издържи осем часа, наблюдавайки как Нула го наблюдава.
В шест облече якето си и пресече двора до служебния супермаркет. До залез оставаше час, но облаците се носеха, надвиснали ниско, и поглъщаха последните остатъци от дневна светлина. Прониза го влажен вятър, докато тромаво вървеше през откритата част на двора между бараките и трапезарията, иззидана от пепелявосив камък, която имаше вид на струпана надве-натри. Планините изобщо не се виждаха. В дни като този на Грей му се струваше, че комплексът от сгради е остров, че светът е спрял да се върти, потънал е в черен океан от пустота, някъде на края на дълго пътуване. Идваха и заминаваха автомобили, камиони за доставки, ванове и военни камиони, тежки по пет тона, с провизии и доставки, но мястото, от което идваха или на което се връщаха, все едно къде се намираше, можеше и да е на Луната. Толкова беше известно на Грей. Спомените му от света започнаха да избледняват. Вече шест месеца не беше напускал огражденията на комплекса.
В служебния супермаркет в този час сигурно беше пълно с хора — петдесет, че и повече души, изпълнили помещението с топлината и шума си. Когато обаче влезе, откопча ципа на якето, изтупа снега от подметките на обувките си, Грей се огледа и видя едва неколцина души, пръснати тук-там из масите, седнали поотделно или на малки групички, наброяващи едва десетина. По облеклото им се познаваше кой с какво се занимава. Медицинският персонал носеше протрити каучукови обувки; войниците бяха облечени в зимни камуфлажни униформи и седяха приведени над подносите си, поглъщайки храната като селски ратаи; чистачите бяха в кафявите си работни гащеризони. След трапезарията имаше салон с маса за пинг-понг или въздушен хокей, но никой не играеше, нито гледаше телевизора с голям екран. Стаята тънеше в тишина, нарушавана само от няколко шепнещи гласа, прозвънване на стъкло или прибори за хранене. За известно време в салона имаше маси с компютри, лъскави и нови, за да се използват за електронна поща и какво ли не друго, но една сутрин през лятото, по средата на закуската екип техници ги изнесоха на колички. Някой от войниците се беше оплакал, но оплакването не му донесе добро. Компютрите така и не се появиха отново и от тях останаха само снопове висящи от стената жици. Махането на компютрите беше някакво наказание, реши Грей, но не знаеше причината за него. Самият той никога не си беше правил труд да се занимава с компютър.
Въпреки напрежението у него, уханието на топлата храна го накара да се почувства гладен, от лекарствата имаше такъв зверски апетит, че му беше чудно как така не напълняваше. Напълни подноса си и докато се редеше на опашката, предвкусваше апетитното хранене, което му предстоеше: чиния с минестроне, салата с кротони и сирене, захарно цвекло, шунка с пръстен от ананас, поставен като цитрусова корона. Завърши менюто си с парче лимонов пай и висока чаша вода с лед. Занесе всичко до празна маса в ъгъла. Повечето от чистачите се хранеха сами като него. Позволените им теми за разговор бяха твърде ограничени. Понякога минаваше по цяла седмица, в която Грей не разменяше с никого нито дума, без да се брои дежурният на Ниво 3, който вписваше явяването му и излизането му от отделението с ограничен достъп. Преди време, само няколко месеца по-рано, техниците или хората от медицинския състав щяха да му задават разни въпроси за Нула, зайците и зъбите. Слушаха отговорите му, кимаха, понякога отбелязваха по нещо в своите джобни компютри. Сега обаче само взимаха отчетите, без да кажат и дума, сякаш целият въпрос с Нула вече е проучен и не криеше неизвестни.