Грей се хранеше методично, ястие след ястие. В ума му все още се въртяха думите за Фанинг, като новинарски надписи на телевизионния екран, но храненето, изглежда, беше поуспокоило процеса; за няколко минути почти забрави, че е там. Привършваше с остатъка от пая си, когато пред масата му застана един от войниците. Грей си спомни, че името му е Полсън. Виждал го беше, въпреки че войниците трудно се различаваха един от друг в камуфлажните си униформи, тениски и лъснати ботуши, с късо остриганите си коси, заради които ушите им изглеждаха щръкнали, сякаш някой на шега ги е залепил към главите им. Прическата на Полсън беше толкова къса, че Грей не можеше да каже какъв цвят е косата му. Полсън взе стол от дясната страна на Грей, завъртя го и го възседна. Усмихваше се по начин, за който Грей би казал, че е дружелюбен.
— Ама вие, приятелчета, наистина обичате да си похапвате, нали?
Грей сви рамене.
— Ти си Грей, нали? — войникът присви очи. — Виждал съм те.
Грей остави вилицата и глътна хапката си от пая.
— Да.
Полсън кимна замислено, сякаш обмисляше дали името си го бива, или напротив. Изражението му привидно изглеждаше спокойно, но в него имаше нещо пресилено. Очите му се стрелнаха към охранителната камера, разположена в ъгъла над главите им, после отново се спряха на лицето на Грей.
— Не сте от бъбривите вие — заяви Полсън. — Малко сте като призраците, само да не се засегнеш от думите ми.
Като призраците. Полсън не знаеше и половината от истината. Грей си мълчеше.
— Може ли да те попитам нещо? — Полсън вирна брадичка към чинията на Грей. — Хапвай си, не се притеснявай. Можеш да се храниш, докато си говорим.
— Приключих — каза Грей. — Трябва да отивам на работа.
— Как е паят?
— Искаш да ме питаш нещо за пая ли?
— За пая? Не — Полсън поклати глава. — Само проявявах учтивост. Като пример за любезен неангажиращ разговор.
На Грей му стана чудно какво ли искаше. Войниците никога не бяха говорили с него, а ето го този сега, Полсън, го образова в етикета, сякаш камерите не гледат право в тях.
— Вкусен е — каза Грей. — Обичам лимоновия.
— Стига с тоя пай. Пет пари не давам за пая.
Грей хвана подноса си от двете му страни.
— Трябва да вървя — каза, но когато понечи да се изправи, Полсън го улови за китката. Само от това движение Грей разбра колко силен беше този мъж, сякаш мускулите на ръцете му се държаха на железни прътове.
— Сядай. Мамка му. Долу.
Грей седна. Изведнъж трапезарията му се стори обезлюдяла. Хвърли поглед зад Полсън и видя, че е точно така или почти: повечето маси бяха празни. Само двама техници в другия край на помещението пиеха кафе от чаши за еднократна употреба. Къде се бяха дянали всички?
— Слушай каква е работата, Грей, ние знаем какви точно сте вие, приятелчетата — тихо и с настойчивост каза Полсън. Седеше приведен над масата, ръката му продължаваше да лежи върху китката на Грей. — Знаем всичко, което сте направили, това казвам. Момченца или там каквото е. Аз казвам, че Бог дарява всекиму дарба. Каквото е добро за гъската, става и за гъсока. Схващаш ли ми мисълта?
Грей мълчеше.
— Не всички са на моето мнение, но то е такова. Последният път, като проверих, това все още беше свободна страна. — Премести стола и приближи още лице. — Познавах един тип в гимназията, слушаш ли? Та той слагаше сладкиши в дюкяна си и караше кучето да го лиже. Ти искаш да чукаш дечурлига, давай. Лично аз не схващам удоволствието, но си е твоя работа.
На Грей му призля.
— Съжалявам — каза с усилие. — Наистина трябва да вървя.
— Къде трябва да вървиш, Грей?
— Къде ли? — преглътна с мъка. — На работа. Трябва да отивам на работа.
— Не трябва — Полсън взе лъжица от подноса на Грей и започна да я върти върху масата с върха на показалеца си. — До смяната ти остават три часа. Познавам часовника, Грей. Пък и с теб си приказваме, мамка му.