Грей гледаше лъжицата, чакаше какво още ще каже Полсън. Изведнъж му се допуши неистово, желанието му граничеше с обсебеност.
— Какво искаш от мен?
Полсън завъртя лъжицата за последен път.
— Какво искам от теб ли, Грей? Нали това е въпросът? Наистина искам нещо, прав си. — Приведе се към Грей, махна му с показалец да се приближи. Заговори почти шепнешком. — Ами искам да ми разкажеш за Ниво 4.
Вътрешно Грей се срина, като стъпил на липсващо стъпало.
— Аз само чистя. Портиер съм.
— Прощавай — каза Полсън, — но не е съвсем така. Хич не ти се хващам.
Грей отново си помисли за камерите.
— Ричардс…
Полсън изсумтя.
— Майната му на тоя.
Погледна към камерата, помаха, после бавно завъртя ръка и сви всички пръсти без средния. Остана така няколко секунди.
— Да не мислиш, че някой гледа камерите? По цял ден, всеки ден, слуша ни, наблюдава ни какво правим?
— Няма нищо там. Кълна се.
Полсън бавно поклати глава. В очите му Грей отново съзря налудничавата искра.
— И двамата знаем, че ме пързаляш, затова може ли, ако обичаш да проявим честност един към друг.
— Само чистя — вяло каза Грей. — Тук съм само, за да работя.
Полсън мълчеше. В трапезарията беше толкова тихо, че Грей чуваше как бие сърцето му.
— Кажи ми нещичко. Добре ли спиш, Грей?
— Моля?
Полсън присви очи заплашително.
— Питам те, дали… спиш… добре?
— Ами, май да — промълви едва. — Разбира се, спя.
Полсън се позасмя злокобно. Облегна се назад и погледна към тавана.
— Ами, май да. Ами, май да.
— Не разбирам защо ме питаш тези неща.
Полсън рязко издиша.
— Сънищата, Грей. — Завря лицето си в това на Грей. — Говоря ти за сънищата. Вие, симпатяги, сънувате, нали? Аз сънувам и още как, мамка му. По цяла нощ. Сън след сън. Сънувам откачени дивотии.
Откачен, помисли си, думата съвсем уместно и точно описваше положението. Полсън беше превъртял. Колелата бяха излезли от коловоза, веслата вече не бяха във водата. Сигурно заради твърде многото месеци, прекарани в планината, заради несвършващите мразовити и снежни дни. Грей беше виждал такива типове в Бийвил. Нормални при влизането в затвора, след няколко месеца напълно откачаха и две смислени изречения не можеха да вържат.
— Искаш ли да ти разкажа сънищата си, Грей? Хайде, да видим дали ще познаеш.
— Не искам.
Дали, мамка му, ще познаеш.
Грей сведе поглед към масата. Усещаше как камерите наблюдават, усещаше присъствието и на Ричардс, който не изпускаше нищо от случващото се. Помисли си: Боже мили. Да спира вече с въпросите.
— Не… мога.
— Не можеш…
Поклати глава, отмести поглед.
— Не.
— Ами да ти споделя — пошушна Полсън. — Сънувам теб.
Измина миг в мълчание. Полсън е луд, помисли си Грей. Луд, луд, луд.
— Съжалявам — тромаво каза. — Там наистина няма нищо.
Отново понечи да си тръгне, като очакваше да усети как Полсън го хваща за лакътя и го спира.
— Добре — Полсън и махна леко с ръка. — Засега приключих. Изчезвай оттук.
Извърна се, както седеше на стола, за да погледне нагоре към Грей, който стоеше прав с поднос в ръце.
— Обаче ще ти кажа една тайна. Искаш ли?
Грей поклати глава.
— Нали познаваш онези двама чистачи, които си тръгнаха?
— Кои?
— Ами знаеш ги, онези типове — Полсън се намръщи. — Тлъстите. Оня тъпанар и другарчето му.
— Джак и Сам.
— Точно тези — Полсън отмести поглед. — Така и не им научих имената. Предполагам, ще ми кажеш, че в уговорката не влиза да си казват имената.
Грей чакаше Полсън да каже още нещо.
— Какво за тях?
— Ами дано не са ти били приятели. Защото тук има кратко известие. Мъртви са. — Полсън се изправи, не погледна Грей, докато произнасяше следващите си думи: — Всички сме мъртви.
Беше тъмно, а Картър беше изплашен.
Намираше се някъде долу, беше видял четири бутона на асансьора, номерата се редуваха в обратен ред, като номерата в подземен гараж. Преди да го докарат до това място с носилка, беше замаян и не чувстваше болка, дадоха му нещо, инжекция някаква, която го направи сънлив, но не го приспа напълно, затова смътно усещаше, че правят нещо отзад на тила му. Режеха, поставяха някакъв предмет. Китките и краката му бяха вързани, за да му било по-удобно, така казаха. После го докараха до асансьора и това беше последното, което си спомняше: бутоните и нечий пръст, натиснал бутона с надпис Н4. Онзи тип с пистолета, Ричардс, повече не се върна, както беше обещал.