Сега беше буден и макар да не можеше да каже със сигурност, усещаше се някъде долу, съвсем долу в дупката. Китките и глезените му все още бяха овързани, а вероятно беше вързан и през кръста. Стаята беше студена и тъмна, но виждаше как някъде примигват светлини, не можеше да каже на какво разстояние са от него, чуваше шума от вентилатор, който раздвижва въздуха. Не помнеше кой знае какво от разговора си с мъжа, преди да го свалят долу. Претеглиха го, това Картър си спомняше, правиха му и други неща, каквито всеки доктор прави. Измериха кръвното му налягане, накараха го да пикае в чаша, почукаха коленете му с чукче, прегледаха носа и устата му. После поставиха тръбичка в опакото на ръката му, болеше, болеше го адски, помнеше, че им го каза, по дяволите, и окачиха тръбичката към торбата на куката, останалото плуваше в мъгла. Спомняше си странна светлина, яркочервено връхче на писалка и изведнъж всички лица, които го заобикаляха, се оказаха скрити зад маски, един от тях казваше, но не можеше със сигурност да каже, кой точно: Просто лазер, господин Картър. Може би ще почувствате лек натиск. Сега в тъмното, си спомни как преди мозъкът му да се превърне в пихтия, си беше помислил, че Господ си прави последна шега с него и може би все пак това беше процедурата с инжекцията. Зачуди се дали скоро няма да види Исус или госпожа Ууд, или пък самия Сатана.
Но не умря, само заспа. Не знаеше колко дълго е спал. Известно време съзнанието му се рееше от един вид мрак към друг, приличаше на влизане в къща без лампи, нямаше какво да се гледа, не можеше да се ориентира. Не можеше да каже нищо тук отдолу. Цялото тяло го болеше, чувстваше езика си като натъпкан с топки чорап или като някакво странно космато животно, настанило се в него. Отзад на тила му, там, където се съединяваха плещите, усещаше болка. Повдигна глава, за да се огледа, но друго освен малки светли точици не виждаше — червени светлинки, като онази на химикалката. Не можеше да каже на какво разстояние са от него или колко са големи. Можеше да са светлините на отдалечен град, така като гледаше.
Улгаст. Името изплува в съзнанието му от мрака. Имаше нещо свързано с Улгаст, нещо, което беше казал, за времето като океан, което можел да му даде. Мога да ти дам цялото време на света, Антъни. Океан от време. Сякаш беше разбрал какво се крие в най-дълбокото кътче на сърцето на Картър, сякаш не се бяха срещнали преди малко, ами са се познавали от години. Никой не беше разговарял с Антъни по този начин, доколкото си спомняше.
Това го подсети за деня, в който беше започнало всичко, сякаш двамата си приличаха. Юни, беше през юни; това го помнеше. Юни, въздухът под магистралата беше горещ като в пещ, а Картър седеше на късче сянка и държеше пред гърдите си картон: ГЛАДЕН СЪМ, И С МАЛКО ЩЕ ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Наблюдаваше как колата, черно денали, се насочи към тротоара. Прозорецът до шофьора се отвори. Обикновено изтракваше и се отваряше така, че онзи вътре в колата да му подаде няколко монети или сгъната банкнота, без пръстите му да се докоснат до неговите. Прозорецът се спусна до долу с плавно движение. Отражението на Картър в тъмната боя на прозореца се смъкна като навита обратно завеса. В света зейна дупка и се откри тайно помещение. Случи се точно по пладне. Обедният трафик беше насочен към откритите шосета и към западната детелина от пресичащи се магистрали. Колите профучаваха бързо една след друга над главата му, като дълга тракаща върволица от товарни автомобили.
— Ехо? — викаше го шофьорът. Женски глас, който се извисяваше над шума от колите и ехото, което се носеше под магистралата. — Хей, вие? Господине! Извинете ме, господине!
Когато пристъпи към отворения прозорец, Картър почувства по лицето си студения въздух в купето на колата. Долови приятния аромат на нова кожа и после, още по-отблизо, уханието на женски парфюм. Жената се беше привела към прозореца от противоположната страна, тялото ѝ опъваше безопасния колан, на главата ѝ имаше слънчеви очила. Бяла жена, разбира се. Разбрал го беше още преди да погледне. Черното денали с лъщяща боя и грамадна лъскава решетка. Водещата на изток към Сан Фелипе улица, която свързваше Галерия с Ривър Оукс и където имаше грамадни къщи. Жената беше млада. По-млада, отколкото можеше да предположи за кола като тази, най-много трийсетинагодишна и носеше май екип за тенис — бяла пола и подходящо горнище, кожата ѝ беше влажна и блестяща. Имаше слаби и изящни ръце с лек слънчев загар. Права коса, руса, с по-тъмни кичури, отметната встрани от лицето ѝ, фин нос и добре изразени скули. Други бижута, освен пръстена ѝ с диамант колкото зъб, не видя. Знаеше, че не бива да зяпа толкова отблизо, но не се сдържа, погледът му се плъзна към задната част на колата. Видя празната бебешка седалка, с окачени по нея плюшени играчки в ярки цветове, а зад нея голяма хартиена пазарска торба, която приличаше на металическа. На торбата се четеше името на магазина.