За пръв път виждаше бяла жена да плаче, поне отблизо, а не по телевизията или на кино. В затвореното купе на колата той долавяше уханието на чистата ѝ коса и на сълзите ѝ, подобно на разтопен восък. После си даде сметка, че усеща и своя мирис, което дълго време не беше правил, а мирисът на тялото му хич не беше приятен. Миришеше лошо, противно, като гранясало месо и вкиснало мляко, погледна се, видя мръсните си ръце, тениската и джинсите, които носеше от много дни, и се засрами.
След известно време тя се повдигна от волана и избърса носа си с опакото на ръката си.
— Как се казваш?
— Антъни.
На Картър му мина през ума, дали пък няма да го откара направо в полицията. Колата беше толкова чиста и нова, че се чувстваше като огромно мръсно леке на седалката. И да беше усетила колко лошо мирише, тя не го показа.
— Мога да сляза тук — предложи Картър. — Простете ми, че ви докарах такива беди.
— Ти ли? Какво си направил ти! — Пое дълбоко въздух, отметна глава назад към подглавника и притвори очи. — Исусе, съпругът ми ще ме убие. Исусе, Исусе, Исусе. Какви си ги въобразяваше, Рейчъл?
Стори му се ядосана и Картър предположи, че очаква той сам да слезе. Намираха се на няколко квартала северно от Ричмънд. От тук можеше да се качи на автобус и да се върне на мястото, където спеше, празен паркинг долу на Уестпарк зад рециклиращото предприятие. Добро място беше. Там нямаше проблеми, а като валеше, хората от центъра го пускаха да преспи в някой от празните гаражи. Имаше малко повече от десет долара, няколко банкноти и остатъка от сутринта под надлеза на шосето, достатъчно му бяха да се прибере и да си купи нещо за ядене.
Сложи ръка на вратата.
— Недей — спря го припряно тя. — Не си тръгвай.
Обърна се към него. С подпухналите си от плача очи впери изпитателен поглед в лицето му.
— Трябва да ми кажеш дали наистина го мислиш.
Картър не разбра.
— Госпожо?
— Онова, което беше написал на картона си, Онова, което каза. „Бог да ви благослови.“ Чух те да го казваш. Защото въпросът е там — обясняваше жената, недочакала отговора му — че аз не се чувствам благословена, Антъни — изсмя се нервно и смехът ѝ разкри ред ситни, подобни на перли зъби. — Чудна работа, нали? Би трябвало да се чувствам благословена, но не е така. Чувствам се ужасно. Непрекъснато, през цялото време.
Картър не знаеше какво да каже. Как е възможно бяла дама като нея да се чувства ужасно? С крайчеца на окото си виждаше празната седалка за бебе, яркия наниз от играчки и се почуди къде ли е в този момент детето. Може би трябва да ѝ спомене, че има бебе, колко щастлива трябва да е от това. Ако съдеше от своя опит, хората обичаха да чуват такива неща, особено жените.
— Няма значение — каза жената. Невиждащо се взираше през предното стъкло към павилионче за понички. — Знам какво си мислиш. Няма нужда дори да го изричаш. Вероятно изглеждам като някоя луда.
— На мен ми се виждате съвсем добре.
Тя отново се разсмя, този път горчиво.
— Ами тъкмо там е проблемът, нали? Там е. Изглеждам си съвсем наред. Питай когото искаш. Рейчъл Ууд има всичко, каквото човек би си пожелал. Рейчъл Ууд изглежда върха…
За минута седяха в колата, жената тихо плачеше и нещастно гледаше невиждащо. Картър продължаваше да се чуди дали няма да е добре да слезе от колата, или това е лоша идея. Само че дамата беше разстроена и на него му се струваше нередно да я остави така. Зачуди се дали тя не иска той да се съжали над нея. Рейчъл Ууд: реши, че сигурно това ѝ е името, че говори за себе си. Но не беше сигурен. Може би Рейчъл Ууд е някоя нейна приятелка или пък жената, която се грижи за бебето ѝ. Знаеше, че рано или късно трябва да си тръгне. Каквото и настроение да я беше обхванало, то щеше да премине и ще си спомни, че за малко не са я застреляли заради едно нищо и никакво смрадливо негро, настанило се на седалката в колата ѝ. Засега обаче прохладата от вентилаторите на таблото и странната, тъжна притихналост на жената стигаха да го задържат на мястото му.
— Как е фамилията ти, Антъни?
Не помнеше някой да му е задавал този въпрос.
— Картър — отвърна той.
Следващата ѝ постъпка го изуми повече от всичко, което се беше случило до този момент. Тя се извърна на седалката, погледна го прямо с бистър поглед и му подаде ръка, за да се ръкуват.
— Е — каза тя с глас, все още с нотка тъга, — приятно ми е, господин Картър. Аз съм Рейчъл Ууд.
Господин Картър. Много му хареса. Ръката ѝ беше малка, но се здрависваше като мъж със стабилно ръкостискане. Някакво чувство, което не смееше да облече в думи, обзе Антъни. Наблюдаваше я дали ще си избърше ръката, но тя изобщо не направи подобно движение.