— О, Боже мой! — Очите ѝ се разшириха от удивление. — Съпругът ми ще получи инфаркт. Не можеш да му разкажеш за случилото се на кръстовището. Наистина. В никакъв случай не му казвай.
Картър поклати глава.
— Имам предвид, че не е негова вината, задето е такъв завършен и абсолютен задник. Просто няма да възприеме случилото се от нашата гледна точка. Трябва да ми обещаете, господин Картър.
— Нищо няма да кажа.
— Добре. — Отривисто кимна, успокоена и отново насочи поглед през предното стъкло, замислено смръщила гладкото си чело. — Понички. Защо ли от всички възможни места спрях точно тук. Ти сигурно не искаш понички, нали?
Само от споменаването им устата му се изпълни със слюнка. Усети стомаха му да се присвива.
— Поничките стават — каза Картър. — Кафе става.
— Но те не са истинска храна, нали? — решително каза тя, беше взела някакво решение. — Ти имаш нужда от истинска храна.
И тогава Картър разбра какво е обзелото го чувство. Почувствал се беше забелязан. Сякаш дълго време е бил призрак, без да подозира. Изведнъж го връхлетя прозрението, че тя възнамерява да го вземе с нея, да го заведе у дома си. Чувал беше за хора като нея, но никога не вярваше да ги има.
— Знаете ли, господин Картър, според мен Господ ви е поставил под онова шосе днес с определена цел. Според мен той се е опитвал да ми каже нещо — включи на скорост. — Двамата с вас ще станем приятели, предчувствам го.
И те бяха приятели, точно както тя каза. Това беше странно. Той и тази бяла дама, госпожа Ууд, която си имаше съпруг — достатъчно възрастен, за да ѝ бъде баща, когото Картър почти никога не виждаше — с огромна къща под истински дъбове с поляна, жив плет и две момиченца, не само бебето, но и по-голямо момиченце, прекрасно като цветенце, както и сестричката. И двете изглеждаха като от картинка. Чувстваше го чак с мозъка на костите си, с най-съкровената си същност. Те бяха приятели. За него тя направи неща, които никой никога не беше правил. Тя сякаш отвори вратата на колата си и вътре се откри цяла една огромна стая, пълна с хора, с гласове, които го наричаха по име, с храна за него, легло за него и всичко останало. Даде му работа, не само да се грижи за нейния двор, но и за други къщи също, а където и да отидеше, хората го наричаха „господин Картър“, питаха го дали ще може да свърши една допълнителна задача днес, защото щели да наминат едни приятели: да събере листата от патиото, да боядиса няколко стола, да изчисти нападалите листа във водосточната тръба, от време на време дори да разходи кучето. Господин Картър, знам, че сигурно сте много зает, но ако за вас не е затруднение, бихте ли…? А той винаги се съгласяваше. В плика под килимчето или саксията те му оставяха допълнително десет или двайсет долара, без той да им е искал. Харесваше и другите хора, но истината беше, че за него те бяха без значение, правеше всичко заради нея. Срядата беше най-хубавият ден от седмицата, нейният ден, махаше му с ръка от прозореца, докато той излизаше с косачката от гаража и понякога, много често, излизаше от къщата, след като е приключил с работата — тя не оставяше парите под килимчето като останалите, ами му ги даваше лично на ръка — случваше се да поседнат с чаши чай с лед в патиото, като му разказваше за живота си, но го питаше и за неговия. Говореха си като истински хора и седяха на сянка. Господин Картър, казваше тя, вие сте Божи дар. Господин Картър, не знам как изобщо съм успявала и едно нещо да свърша без вас. Вие сте парченцето от пъзела, което липсваше.
Обичаше я. Това беше истината. Това беше и тайнствената, тъжна и печална истина във всичко. Докато сега лежеше в студения мрак, усещаше как у него напират сълзи, надигат се в душата му. Как изобщо някой можеше да твърди, че той би направил нещо на госпожа Ууд, когато той я обичаше по този начин? Защото той знаеше. Знаеше, че макар да се усмихва, да се смее и да се грижи за децата си, пазарува, играе тенис и обсъжда пътувания в салона, вътре в нея е пусто. Разбрал го беше в онзи първи ден в колата и то беше завладяло сърцето му, да можеше да запълни пустотата само с желанието си да го направи. В дните, в които тя не излизаше в двора, които с времето ставаха все повече, той я виждаше как понякога с часове седи на дивана, оставяше бебето да плаче, подмокрено или гладно, не помръдваше и мускулче. Изглеждаше като без капка въздух у себе си. Имаше дни, в които изобщо не я виждаше и предполагаше, че се е скрила някъде дълбоко в къщата си, защото е тъжна. В тези дни той правеше допълнителни неща, подстригваше плета, без да има нужда, махаше плевели около пътеката, с надеждата, че ако почака, тя ще излезе с чая. Чаят означаваше, че тя е добре, че е преминала през още един ден, в който се е чувствала ужасно по нейния начин.