И тогава дойде онзи следобед в двора, онзи ужасен следобед, когато беше видял по-голямото момиченце, Хали, самичко. Беше декември, въздухът наситен и влажен, басейнът — пълен с окапали листа. Момиченцето, което ходеше на детска градина, носеше сини шорти от униформата и цветна блуза, но нищо друго, дори обувки не носеше и седеше в патиото. Държеше кукла Барби. Днес не е ли на училище? Картър попита, а тя поклати глава, без да го погледне. Майка ѝ тук ли е? Татко е в Мексико, заяви момиченцето и потрепери от студ. С неговата приятелка. Мама нямало да става от леглото.
Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Позвъни на звънеца, а после вика пред прозорците, но никой не отговори. Не знаеше какво да прави с момиченцето, което седеше така само отвън, но имаше много неща, които той не знаеше за хората като семейство Ууд, някои техни действия си оставаха непонятни за него. Всичко, което имаше, беше старият мръсен пуловер, който предложи на момиченцето, но тя го взе и се омота в него като в одеяло. Трябваше да поработи на поляната, мислеше, че шумът от косачката може би ще събуди госпожа Ууд и тя ще си спомни, че момиченцето ѝ е останало само навън при басейна, че някак всъщност е заключила вратата. Господин Картър, не знам как се е случило, заспала съм, слава Богу, че сте бил тук.
Той приключи с поляната. Момиченцето с куклата в ръце тихо го наблюдаваше. Извади голямата мрежа от гаража, за да почисти басейна. И тогава я откри, до ръба на пътеката: мъничка костенурка, бебе. Не беше по-голяма от монета. Извадила късмет, че не я е премазал с косачката. Приведе се и я вдигна. Изобщо не тежеше. Ако не я виждаше с очите си, щеше да каже, че ръката му е празна, толкова лека беше. Може би защото момиченцето го наблюдаваше от патиото, или пък защото госпожа Ууд спеше зад него в къщата, тогава действията му се сториха съвсем правилни, сякаш костенурката можеше по някакъв начин да оправи нещата, това дребничко същество в тревата.
— Ела — каза на момиченцето. — Ела, искам да ти покажа нещо. Едно същество, което е още бебе, госпожице Хали. Бебче като теб.
После се обърна и видя госпожа Ууд да стои на двора зад него, на по-малко от три метра. Вероятно беше излязла от предната врата, защото нищо не беше чул. Носеше огромна тениска, като нощница, косата ѝ беше в пълен хаос.
— Госпожо Ууд — каза той, — защо сте излезли, радвам се да ви видя. Тъкмо щях да покажа на Хали…
Стой далече от нея!
Това не беше госпожа Уууд, която познаваше. Погледът ѝ беше подивял и луд. Държеше се така, сякаш никога преди не го е виждала.
— Госпожо Ууд, исках да ѝ покажа нещо хубаво…
Махай се! Махай се! Бягай, Хали, бягай!
Преди да успее и дума да каже, тя му се нахвърли, настървено, с всички сили. Той падна гърбом, кракът му се препъна в пръта на мрежата за почистване на басейна, която беше оставил на земята до него. Пресегна се, рефлекс, пръстите му уловиха и задържаха предницата на тениската ѝ, усети как тежестта му я повлича, не можеше да направи нищо, за да предотврати падането и се стовариха в басейна.
Водата. Почувства я като удар с юмрук. Носът, очите и устата му се изпълниха с вода, имаше някакъв отвратителен вкус на химикали, противен като сатанински дъх. Тя изплуваше и потъваше, навсякъде около него. Потъваха оплели ръце и крака един в друга като мрежа. Опита се да се освободи, но тя бързо го улови, повлече го надолу, надолу. Не можеше да плува, дори замахване не можеше да направи, можеше да се опита да отскочи, ако се наложеше, но дори и тази идея го плашеше, а и нямаше сили да я спре. Изви глава към блестящата повърхност на водата, където беше и въздухът, но той можеше да е и на километри от него. Тя го дърпаше надолу, в света на тишината, сякаш басейнът беше обърнато късче небе и тогава той разбра: там искаше да отиде тя. Натам вървеше през цялото време, още от деня, когато се срещнаха под шосето, когато спря колата си и произнесе името му. Каквото и да я беше задържало в този свят, онзи, над водата, най-накрая се беше скъсало като шнур на хвърчило. Светът се беше завъртял нагоре с краката, и сега хвърчилото падаше. Тя го прегърна, брадичката ѝ лежеше на рамото му, за миг срещна погледа ѝ във водния вихър и видя, че е изпълнен с ужасяващ, мъртвешки мрак. О, моля те, мина през ума му, нека да съм аз. Ще умра, ако поискаш, за теб бих умрял, ако го поискаш, нека аз да умра. Можеше само да диша. Знаеше го с такава яснота, с каквато знаеше името си, но и да се мъчеше нямаше да успее да се справи с това. Твърде дълго беше живял, за да се откаже от живота си само по силата на волята. Стигнаха до дъното с мек удар. Госпожа Ууд продължаваше да го прегръща, усети как раменете ѝ потрепват, когато пое първия си дъх. Вдиша още веднъж и после трети път, мехурчетата от последния въздух от дробовете ѝ се заиздигаха зад ухото му като прошепната тайна: Бог да те благослови, господин Картър, после разхлаби прегръдката си.