Не помнеше как е излязъл от басейна, нито какво е казал на момиченцето. Тя плачеше силно, а после спря. Госпожа Ууд беше мъртва, душата ѝ си беше отишла, но останалото без душата ѝ тяло бавно се издигна на повърхността и се нареди сред плуващите листа, които възнамеряваше да почисти. Някакъв покой обгърна всичко — ужасен, съкрушителен покой, сякаш нещо, което прекалено се беше проточило във времето, най-накрая е приключило. Сякаш той отново беше започнал да изчезва. Може би изминаха часове или само минути, преди да дойде съседката, после полицията, но през това време беше разбрал, че никому няма да разкаже за случилото се, нито какво е видял, нито какво е чул. Беше тайна, която тя му повери, последната тайна за това коя е и той беше решен да я пази.
Картър реши, че каквото и да се случи с него оттук нататък, ще е наред. Изглеждаше неизбежно. Улгаст може и да беше излъгал, или не беше, но делото на живота на Картър беше приключило, сега вече го осъзнаваше. Никой никога повече нямаше да го попита за госпожа Ууд. Тя беше просто следа в ума му, сякаш някаква частичка от нея беше преминала в него, а той нямаше никому да каже за това.
Свистящ звук проряза въздуха около него, като изтичаща от гума въздушна струя, а на стената, там където беше червената светлина, се появи зелена. Отвори се врата и окъпа стаята в бледосиня светлина. Картър видя, че лежи на носилка, носеше нощница. Тубичката продължаваше да е свързана с ръката му, погледна мястото, където беше включена под лепенката и отново усети свирепата болка. Стаята беше по-просторна, отколкото му се стори, нямаше друго, освен чисто бели повърхности, с изключение на мястото, където вратата се беше отворила със замах, и няколко машини на отсрещната стена, каквото не беше виждал.
Някой стоеше на прага.
Затвори очи и се облегна назад, мислеше си: Спокойно. Спокойно. Готов съм. Нека да дойдат.
— Имаме проблем.
Минаваше десет вечерта. Сайкс се появи на вратата на кабинета на Ричардс.
— Знам — каза Ричардс, — следя я.
Проблемът беше момичето, онова безименно и ничие момиче. Вече не беше безименно и ничие. Ричардс научи новините от полицейските доклади малко след девет. Майката на момичето се оказа заподозряна за убийство, събития, свързани с някакво братство. Застреляното от нея момче било син на федерален окръжен съдия. Оставеният от нея на местопрестъплението пистолет беше отвел полицията до мотел близо до Грейсланд, където мениджърът — дълъг две страници списък от предишни провинения — беше разпознал момичето на снимката, направена от полицаите в петък, в манастира, където майката я изоставила. Монахините разказали цялата история на полицаите, а и нещо, за което Ричардс не знаеше какво да мисли: суматоха в зоопарка на Мемфис. После един от полицаите разпознал Дойл и Улгаст на видеозапис от камера за наблюдение, направен през нощта на контролен пункт на 55-а междущатска магистрала северно от Батон Руж. Местната телевизия се добрала до историята навреме за вечерните новини, когато беше задействано жълто ниво на тревога.
Ето така от нищото целият свят търсеше двама федерални агенти и момиченце на име Ейми Белафонте.
— Къде са сега? — попита Сайкс.
От терминала си Ричардс се свърза със сателитен източник и ограничи търсенето върху териториите между Тенеси и Колорадо. Предавателят беше в джобния компютър на Улгаст. Ричардс преброи осемнайсет горещи точки в региона, после откри една, която съвпадаше с номера на проследяващото устройство на Улгаст.
— Западна Оклахома.
Сайкс стоеше зад него, гледаше над рамото му.
— Според теб дали вече е разбрал?
Ричардс нагласи камерата, увеличи образа.
— Според мен да — каза той и показа данните на Сайкс.
Скорост на целта 102 километра в час.
И малко по-късно:
Скорост на целта 122 километра в час.
Те вече бягаха. Налагаше се Ричардс да ги измъкне. Намесени бяха местни полицаи, вероятно и ченгета от щатската полиция. Предстояха грозни сцени, защото нямаше как да стигне до тях навреме. Хеликоптерът вече се готвеше от Форт Карсън. Сайкс се беше разпоредил.
Тръгнаха по задното стълбище към Ниво 1 и излязоха да чакат навън. След залез температурите бяха паднали. Гъста мъгла се спускаше и се виеше на едри спирали на светлините върху кръга на паркинга, като сух лед на рок концерт. Стояха и мълчаха. Нямаше нищо за казване. Положението беше пълен и абсолютен провал. Ричардс се сети за снимката, онази, която се разпространяваше по системата. Ейми Белафонте: красив фонтан. Черна коса, която пада по раменете ѝ, изглеждаше мокра, сякаш е вървяла под дъжда, с гладко, младо лице, съхранило някаква бебешка пухкавост по страните, но под челото ѝ тъмните очи гледаха с поглед, в който имаше дълбока мъдрост. Носеше джинси и горнище на анцуг със затворен догоре цип. В едната си ръка стискаше някаква играчка, плюшено животно. Можеше да е куче. Очите бяха онова, към което Ричардс непрекъснато се връщаше. Тя гледаше прямо във фотоапарата, сякаш казваше: Виждаш ли? Какво си мислеше, че съм, Ричардс? Мислеше, че на този свят няма човек, който да ме обича ли?