Улгаст се извърна към Ейми.
— Добре ли си?
Момиченцето кимна. Държеше раничката си в скута, изпънатото уше на зайчето ѝ стърчеше от отвора. На светлината Улгаст видя пудра захар, която още стоеше по страните ѝ като снежинки.
— Пак към доктора ли отиваме?
— Не знам. Ще видим.
— Той има пистолет.
— Знам, миличка. Всичко е наред.
— Майка ми имаше пистолет.
Преди Улгаст да измисли отговор, капакът на колата се затръшна. Сепнат, той рязко се обърна навреме, за да види трите патрулиращи коли от щатската полиция с включени сирени да профучават покрай бензиностанцията в противоположната посока.
Вратата на мястото до шофьора се отвори и през нея нахлу струя влажен въздух.
— Мамка му — Дойл подаде ключовете на Улгаст и се извърна на мястото си, за да проследи с поглед минаващите покрай тях полицейски коли.
— Според теб дали нас търсят?
Улгаст изви глава, за да види полицейските коли в страничното огледало. Движеха се с много висока скорост. Можеше и да е някакво обичайно произшествие, грабеж или пожар. Но в себе си знаеше, че не е така. Броеше секундите, наблюдаваше как светлините се отдалечават. Стигнал беше до двайсет, когато разбра, че обръщат.
Завъртя ключа, двигателят се събуди за живот.
— Ами ето ни.
Десет часа, а сестра Арнет не можеше да заспи. Дори очи не можеше да затвори.
Всичко случило се беше ужасно, първо мъжете дошли за Ейми, как я бяха заблудили, заблудили всички, въпреки че сестра Арнет продължаваше да не разбира как едновременно може да са от ФБР и да са похитители. После и ужасните събития в зоопарка, крясъците и писъците, всички тичаха, а Лейси държеше в прегръдките си Ейми и отказваше да я пусне. Часове бяха прекарали в полицията, не се бяха отнасяли към тях като към престъпнички, но несъмнено не им засвидетелстваха отношението, на което сестра Арнет беше свикнала. Всички някак смътно ги обвиняваха, детективът задаваше непрестанно едни и същи въпроси, после репортерите и автомобилите с камери, наредили се на улицата пред къщата, с огромни светлини, осветили прозорците след настъпването на вечерта. Телефонът непрекъснато звънеше, докато накрая сестра Клер реши да го изключи.
Майката на момичето беше убила човек, някакво момче. Така ѝ беше казал детективът. Името на детектива беше Дюпре, млад човек с щръкнала малка брада, който разговаря с нея учтиво, с леки следи от стария говор на Ню Орлиънс, което означаваше, че е католик. Обръщаше се към нея с френски думи, останали в този говор, но нали взе за учтиви и другите двама, които се бяха появили на вратата? Улгаст и по-младият, хубавецът? Чиито лица беше видяла още веднъж на неясния, направен някъде в Мисисипи видеозапис, докато, както тя предполагаше, двамата не са и подозирали, че ги наблюдават, който Дюпре ѝ беше показал? Взела ги беше за свестни хора, защото изглеждаха прилично, нали? А майката, беше ѝ казал Дюпре, майката била проститутка. Защото блудницата е дълбока пропаст, а чуждата жена — тесен кладенец; тя като разбойник причаква и умножава законопрестъпниците между човеците. (Притчи Соломонови, 23:27-28). Защото мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч; нозете ѝ слизат към смъртта, стъпките ѝ стигат до преизподнята. (Притчи Соломонови, 5:3-5)
Преизподнята. Точно от тези думи сестра Арнет потръпна в леглото си. Защото преизподнята беше действителност, съществуваше наистина, истинско място беше, в което изтерзаните души се мъчеха во веки. Такава жена беше въвела Лейси в тяхната кухня, стояла беше в тяхната къща преди не повече от трийсет и шест часа: жена, чийто стъпки стигат до преизподнята. Жена, която беше съблазнила някак онова момче, Арнет не желаеше да си представя как, и после го беше застреляла. Застреляла го беше с пистолет в главата, а преди да избяга оставила момичето си на Лейси, момиче, което кой знае какво криеше в душата си. Защото това беше сигурно, имаше нещо… неземно у нея. Не ѝ беше приятно да си мисли така, но такава беше истината. Как иначе да се обясни случилото се в зоопарка, с всичките онези животни, които тичат и надават рев?
Цялата ситуация беше ужасна. Ужасна, ужасна, ужасна.
Арнет се опита да заспи, но не успя. Все още чуваше рева на двигателите на вановете, дори пред затворените ѝ очи светлините им хищнически блестяха. Знаеше какво ще дават по телевизията: репортери с микрофони, които приповдигнато говорят и разпалено жестикулират към къщата, където Арнет и останалите сестри се мъчеха да поспят. Сцената на престъплението, така я наричаха, с последните новини от тази гореща история за убийство и отвличане, в която бяха замесени и федерални агенти, въпреки че Дюпре беше забранил най-категорично на монахините да говорят за тази част от събитията с когото и да било. Когато монахините се прибраха у дома с полицейската кола, която ги докара от управлението, никоя и дума не можеше да промълви от изтощение, а се бяха натъкнали на поне дузина телевизионни коли, наредени на тротоара пред къщата като цирков керван. Сестра Клер обърна внимание на факта, че сред колите, освен представители на кабелни телевизии от Мемфис, имаше и екипи от Нашвил, Падука, Литъл Рок и дори Сейнт Луис. Щом завиха по входната алея, репортерите бяха обкръжили вана, насочили към тях светлини, камери, микрофони и надвиквайки се, задаваха своите настървени, непонятни въпроси. Тези хора нямаха никакво достойнство. Сестра Арнет беше толкова изплашена, че се разтрепери. Наложи се двама полицаи да изблъскат репортерите от територията на обителта: Не виждате ли, че това са монахини? Защо ви е да тормозите монахини? Отдръпнете се всички, веднага, за да могат монахините спокойно да се приберат.