Да, адът съществуваше, Арнет го знаеше със сигурност. Тя пребиваваше в него, точно в този миг.
След това, без никоя от тях да изпитва глад, се бяха събрали в кухнята, просто за да са някъде. Всички без Лейси, която Клер беше качила направо в стаята ѝ, за да си почине. Странно беше: от всички тях Лейси изглеждаше най-малко разстроена от случилото се този следобед. Часове наред не беше промълвила и дума нито на монахините, нито на Дюпре, просто седеше с ръце в скута, а по страните ѝ се стичаха сълзи. Тогава се случи нещо странно: полицаите им показваха видеозаписа от Мисисипи и когато Дюпре спря кадъра на двамата мъже, Лейси се приближи и съсредоточено се вгледа в екрана. Арнет вече беше казала на Дюпре, че това са те, добре ги беше огледала и нямаше и капка съмнение, че мъжете на екрана са същите, които бяха дошли в обителта и отвели момиченцето, но изражението на лицето на Лейси, в което се четеше нещо като изненада — думата, която идваше в ума на Арнет беше удивление — накара всички да чакат.
— Сгрешила съм — каза накрая Лейси. — Това не е… той. Това не е онзи мъж.
— Кой онзи, сестро? — внимателно попита Дюпре.
Лейси посочи с пръст по-възрастния от двамата агенти, онзи, който беше говорил, въпреки че по-младият, спомни си Арнет, всъщност взе Ейми и я вкара в колата. На изображението той гледаше право в камерата и държеше чаша за еднократна употреба в ръка. Часът в долния десен ъгъл на екрана показваше шест сутринта в деня, в който бяха дошли в обителта.
— Този — каза Лейси и докосна екрана.
— Не той е взел момичето ли?
— Със сигурност беше той, детектив — заяви Арнет. Обърна се и погледна сестра Луиз и сестра Клер, които кимнаха утвърдително. — Всички сме съгласни с това. Сестра Лейси е просто объркана.
Дюпре не се остави да го убедят.
— Сестра Лейси? Какво имате предвид, като казвате, че не е онзи?
Лицето ѝ сияеше от убеждението.
— Този мъж… — заяви тя. — Не виждате ли? — обърна се и ги огледа. И се усмихваше. — Не виждате ли? Той я обича.
Той я обича. Как можеше да се обяснят думите ѝ? Но това беше единственото, което Лейси произнесе по случая. Дали пък не искаше да каже, че Улгаст всъщност е познавал момиченцето? Възможно ли беше да е неин баща? Затова ли е било всичко? Но това не обясняваше случилото се в зоопарка, страховитата суматоха, след която имаше премазано дете, което сега лежеше в болница; две от животните, някакъв вид котка и една от маймуните, бяха застреляни, пък и мъртвото момче в колежа и всичко останало. А и в остатъка от следобеда в управлението Лейси беше седяла безмълвно със странна усмивка, сякаш знаеше нещо, известно само на нея.
Случилото се имаше връзка, вярваше Арнет, с преживяното от Лейси преди много време, като малко момиченце в Африка. Арнет беше разказала цялата история на монахините, докато седяха в кухнята и чакаха да стане време за лягане. Може би не биваше да го прави, но трябваше да го разкаже на Дюпре и когато се прибраха вкъщи, всичко някак се изля от нея. Подобно преживяване никога не се забравя напълно, съгласиха се монахините, то се запечатва в душата и остава там завинаги. Сестра Клер, именно сестра Клер, която беше посещавала колеж, пазеше елегантна рокля и обувки в гардероба си, сякаш всеки момент ще получи покана за бал, знаеше как се нарича подобно състояние: посттравматично стресово разстройство. То обяснявало нещата, така каза сестра Клер, наслагвало се. Обяснявало покровителственото отношение на Лейси към момиченцето, както и защо никога не излизала от къщи, както и начина, по който тя винаги като да страняла от тях, споделяла живота им, но не съвсем, сякаш част от нея се намира другаде. Горката Лейси, да носи спомена за подобни събития в себе си.