Арнет погледна часовника: 12:05. Отвън боботенето на двигателите най-после беше заглъхнало, всички репортерски екипи се бяха разотишли. Отметна завивките и въздъхна с тревога. Нямаше какво да отрича. Всичко беше по вина на Лейси. Арнет никога нямаше да даде момиченцето на тези мъже, ако първо Лейси не беше излъгала всички, а сега Лейси си спеше, докато тя, Арнет, будуваше. Нима останалите монахини не го виждаха? Но вероятно и те спяха. Само тя, Арнет, беше осъдена цяла нощ да кръстосва лабиринтите на съзнанието си.
Защото беше обзета от тревога. Дълбока тревога. Нещо не беше както трябва, каквото и да разправяше сестра Клер. Той не е онзи. Този мъж я обича. Странната и изпълнена със знание усмивка на устните на Лейси. Дюпре разпита Лейси подробно какво беше искала да каже, но Лейси само се усмихваше и повтаряше тези думи, сякаш те обясняваха всичко. А заключението просто се открояваше на фона на фактите. Улгаст беше онзи: всички го потвърждаваха. Улгаст и другият мъж, който беше взел момиченцето, чието име Арнет вече си спомняше, Дойл, Фил Дойл. Къде бяха отвели момиченцето и защо, това никой не каза на Арнет. Тя усети и озадачаването на Дюпре в начина, по който непрекъснато задаваше въпросите, прещракването на химикалката, недоверчивото му смръщване, поклащането на главата, телефонните позвънявания, начина, по който отпиваше от кафето си.
И тогава, въпреки всичките грижи, съзнанието на Арнет започна да олеква, усети го. Образите от деня се отпускаха и развиваха у нея като кълбо, повеждаха я към съня. Разкажете ни отново за паркинга, сестро. Арнет седеше в стаичката с огледало, което не беше огледало, тя го знаеше. Разкажете ни за мъжете. Разкажете ни за Лейси. Арнет седеше с лице към стъклото, над рамото на Дюпре виждаше отражението си в него, лице на старица, белязано с бръчки от времето и от изтощението, обрамчено от сивия воал, от който изглеждаше някак отделено от тялото, реещо се в пространството, а зад тях, от другата страна на стъклото, над и около нея, тя долови нечие тъмно присъствие, което я наблюдаваше. Кой стоеше зад лицето ѝ? Сега вече чуваше и гласа на Лейси, Лейси на паркинга, полудялата Лейси, която сякаш се беше отделила от тях, седеше на земята и ожесточено прегръщаше момиченцето; Арнет стоеше надвесена над нея, а Лейси и момиченцето плачеха. Оставете я. Съзнанието ѝ последва гласа на Лейси и се спусна в изпълненото с мрак място.
Оставете я, оставете я, оставете я…
Пристъп на тревога прониза гърдите ѝ, изправи се бързо. Въздухът в стаята беше по-лек, сякаш отнякъде нахлуваше кислород. Сърцето ѝ заби бясно. Заспала ли беше? Сънуваше ли? Какво ставаше?
И тогава разбра, предусети го. Грозеше ги опасност, страшна опасност. Нещо наближаваше. Не знаеше какво. Някаква тъмна сила се надигаше в света и се носеше към тях, идваше за всички им.
Лейси вече го беше разбрала. Лейси, която беше лежала в продължение на часове в полето, познаваше природата на злото.
Арнет излезе стремглаво от стаята към коридора. Беше на шейсет и осем и завладяна от неописуем ужас! Посветила беше живота си на Бог, на Неговия вселюбив покой, а сега да преживее подобен миг! Да лежи в мрака съвсем сама! От вратата на Лейси я деляха десетина крачки. Арнет натисна ръчката, но вратата не се отвори. Заключена беше отвътре. Затропа с юмруци на вратата.
— Сестро Лейси! Сестро Лейси, отвори вратата!
Появи се и Клер. Носеше тениска, която сякаш сияеше в тъмния коридор, лицето ѝ светлееше от намазания синкав крем.
— Какво има? Какво става?
— Сестро Лейси, веднага отвори вратата! — от другата страна цареше тишина и покой. Арнет сграбчи дръжката на вратата и я разтърси, както куче разтърсва захапан кокал. Не спираше да тропа по вратата. — Подчини ми се веднага!
Светнаха лампи, чуха се шумове от отваряне на врати и гласове, настъпи бъркотия. Останалите монахини дойдоха в коридора с разширени от тревога очи и всички говореха в един глас.
— Какво става?
— Не знам, не знам…
— Добре ли е Лейси?
— Някой да позвъни на 911!
— Лейси — крещеше Арнет, — отвори вратата!
Сграбчи я огромна сила и я отдръпна от вратата. Сестра Клер, тя беше сграбчила изотзад Арнет с две ръце. Усети как се смалява, как силата ѝ е нищо пред тази на сестра Клер.