— Вижте, наранила се е…
— Свети Боже в райските селения!
— Погледнете ръцете ѝ!
— Моля ви — изхлипа Арнет, — помогнете ми.
Сестра Клер я пусна. Над всички им се разпростря благоговейна тишина. От китките на Арнет се спускаха пурпурни ленти. Клер улови единия от юмруците на Арнет и внимателно го разтвори. Дланта беше пълна с кръв.
— Вижте, заради ноктите ѝ е станало така — каза Клер и показа раните. — Забила е нокти в дланите си.
— Моля — умоляваше Арнет, а по страните ѝ се стичаха сълзи. — Отворете вратата и вижте вътре.
Никой не знаеше къде е ключът. Сестра Трейси се досети да вземат отвертка от кутията с инструменти под кухненската мивка и я вмъкна в ключалката. През това време сестра Арнет вече беше разбрала какво ще открият.
Леглото беше недокоснато. Завесите до отворения прозорец се вееха от вечерния повей.
Вратата се отвори и разкри празната стая. Сестра Лейси Антоанет Кудото беше избягала.
Два сутринта. Времето тази нощ едва се точеше.
Не че беше започнала добре за Грей. След препирнята с Полсън в трапезарията Грей се прибра в стаята си. Оставаха му още два свободни часа, които да убие преди смяната си, което беше предостатъчно време за размишления върху думите на Полсън относно Джак и Сам. Единствената разлика беше, че думите на Полсън заличиха предишната фраза от съзнанието му, онзи странен отглас в главата му, но при все това не се чувстваше добре, беше изпълнен с тревога. В десет без четвърт почти му се искаше да изскочи от кожата си, но облече якето си и пресече двора на път за Хижата. Под лампите на паркинга запали още една цигара и погълна дълбоко дима, докато двама лекари и лабораторни техници с дебели зимни палта над екипите си излязоха от сградата, влязоха в колите си и отпътуваха. Никой не му и помаха.
Подът пред предната врата беше хлъзгав от стопилия се сняг. Грей изтупа ботушите си и пристъпи към бюрото, където часовият взе пропуска му и го прекара през скенера, след което с жест го пусна към асансьора. В асансьора натисна Ниво 3.
— Спри асансьора.
Вътрешно Грей изстина: Ричардс. Миг по-късно пъргаво се качи в кабината, а по връхната му дреха от изкуствена материя все още се стелеше студен въздух.
— Грей. — Натисна бутона за второто ниво и бързо погледна часовника си. — Къде по дяволите беше тази сутрин?
— Успах се.
Вратите на кабината се затвориха с плъзгане и тя започна да се спуска.
— Ти това за ваканция ли го имаш? Въобразяваш си, че можеш да се появяваш на работа, когато ти се прииска, така ли?
Грей поклати глава с прикован в пода поглед. Дори гласът на този човек беше в състояние да го накара да се присвие вътрешно. Грей дори не можеше да го погледне.
— Ъхъ.
— Само това ли ще ми кажеш?
Грей усети мириса на избилата го от напрежение пот, воня на гранясало, като от престоял в хладилника лук. Вероятно и Ричардс я усещаше.
— Ами да.
Ричардс изсумтя и не каза нищо. Грей разбра, че взима решение.
— Глобявам те за две смени — най-накрая каза Ричардс, без да отклонява погледа си. — Хиляда и двеста долара.
Вратата се отвори на второ ниво.
— Да не се повтаря — предупреди го Ричардс.
Излезе от асансьора и се отдалечи. Когато вратите се затвориха зад него, Грей изпусна въздуха, който разбра, че е затаил. Хиляда и двеста долара, направо го заболя. Но Ричардс! Изнервяше Грей и още как. Особено сега, след малката реч, която Полсън му беше дръпнал. Грей започваше да мисли, че вероятно нещо се е случило на Джак и Сам, че не са току-така излетели от кафеза. Грей се сети за танцуващата червена светлинка в полето. Ако това беше вярно, нещо се е случило, а Ричардс се е прицелил със светлинката в Джак и Сам.
Вратите на третото ниво се отвориха и разкриха дежурния пост, двама войници с оранжеви ленти за ръка на часови. В момента се намираше доста под нивото на земята, което винаги най-напред му докарваше клаустрофобия. Над бюрото имаше надпис: ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНО И РАДИОАКТИВНО ЗАРАЗЯВАНЕ. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ХРАНА И НАПИТКИ. ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО. СЪОБЩЕТЕ ЗА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ НА ДЕЖУРНИЯ ОФИЦЕР. Следваше списък от симптоми, които напомняха тежък грип: температура, повръщане, загуба на ориентация, гърчове.
Подаде пропуска си на онзи, когото познаваше като Дейвис.
— Здрасти, Грей — Дейвис взе пропуска и го прокара под скенера, без дори да погледне към екрана. — Ще ти кажа един виц. Колко деца със синдром на нарушеното внимание трябват, за да се завинти крушка?
— Не знам.
— Ей, а да покараш колело искаш ли? — Дейвис се разсмя и се шляпна по коляното. Другият войник се намръщи. Грей си помисли, че нещо не схвана вица. — Не го ли загря?