— Щот’ обича да кара ли?
Да, щот’ обича да кара колело. Има синдром на нарушеното внимание. Не може да се съсредоточи.
— Е, сега го загрях.
— Това е виц, Грей. Трябва да се смееш.
— Много смешно — продума Грей, — ама трябва да ходя на работа.
Дейвис въздъхна тежко.
— Добре. Задръж малко.
Грей се върна в асансьора с Дейвис. От верижка на врата си Дейвис извади дълъг, сребрист ключ и го постави в ключалка до бутона за четвърто ниво.
— Повесели се долу — каза Дейвис.
— Само чистя — нервно отвърна Грей.
Дейвис се намръщи и поклати глава.
— Нищо не искам да знам повече.
В съблекалнята на четвърто ниво Грей смени гащеризона си с предпазно облекло. Имаше още двама души, чистачи като него, единият се казваше Джъд, а другият Игнасио. На стената висеше огромно бяло табло, на което бяха описани задълженията на всеки работник от смяната. Облякоха се заедно в пълно мълчание и излязоха от съблекалнята.
Грей извади късмет: трябваше само да избърше залите и да вземе боклука, после да наглежда Нула до края на смяната, да види дали е ял нещо. От помещението за почистващите материали си взе парцала, съдовете и препаратите и се залови за работа. До полунощ беше приключил. После отиде до вратата в края на коридора, прокара картата си през скенера и влезе.
Стаята, около шест квадратни метра, беше празна. От лявата страна имаше двукамерно помещение за обеззаразяване, което водеше до помещението в изолатора. Преминаването от там отнемаше около десет минути на влизане, повече на връщане, когато се налагаше взимането на душ. От дясната страна на помещението за обеззаразяване имаше контролно табло. Цялото бе в светлини, бутони и превключватели, повечето от които Грей не познаваше и не трябваше да пипа. Над главата му имаше стена от тъмно армирано желязо, което гледаше вън от помещението.
Грей седна в помещението и погледна инфрачервения образ. Нула май се беше свил на кълбо в ъгъла, далече от останалите отворени врати, след като последната смяна беше внесла зайците. Никелираната количка все още беше там, в средата на стаята, с отворени клетки. Три от зайците още бяха вътре. Грей огледа стаята. Останалите бяха пръснати из нея, недокоснати.
Малко след един сутринта вратата на коридора се отвори и влезе един от техниците, едър латиноамериканец на име Пухол. Кимна на Грей и погледна в екрана.
— Още ли не яде?
— Още.
Пухол отметна факта на екрана на компютъра си. Имаше такъв тен, че изглеждаше небръснат, дори когато се беше избръснал.
— Чудех се нещо — каза Грей. — Как става така, че не ядат десетия заек?
Пухол сви рамене.
— Знам ли? Може пък да си го оставят за по-късно.
— Имах куче, което правеше същото — сподели Грей.
Пухол отбеляза още неща в компютъра си.
— Така ли, хубаво. — Сви едното си грамадно рамо, чутото не му се стори важно. — Обади се в лабораторията, ако реши да яде.
След като Пухол си тръгна, Грей съжали, че не го е поразпитал за някои неща, които му се въртяха в ума. Като например защо точно зайци, или как Нула се лепеше на тавана, както правеше понякога, или само си седеше, а по кожата на Грей запълзяваха мравки. Защото това беше особеното при Нула, най-вече при него: присъствието на Нула приличаше на присъствие на истинска личност в стаята. Нула имаше разум и човек усещаше как мозъкът му работи. Пет часа по-късно Нула изобщо не беше шавнал. Но данните от инфрачервения датчик показваха сърдечен пулс 102 удара, колкото и когато се движеше. Грей съжали, че не си е взел списание да почете или пък сборник с кръстословици, които да му помогнат да остане буден, но разговорката с Полсън така го обърка, че и това забрави. Освен това му се пушеше. Много от останалите пушеха в клозета. Не само чистачите, но и техниците и дори един-двама от лекарите. Съществуваше негласно споразумение, че ако иска, човек може да пуши там, стига да не се бави повече от пет минути, само че Грей не искаше да си насилва късмета с Ричардс, особено след разговора им в асансьора.
Облегна се на стола. Още пет часа. Затвори очи.
Грей.
Грей отвори очи, изправи гръб.
Грей, погледни ме.
Не беше глас, който чуваше с ушите си. Чуваше го в съзнанието си, както когато четеше. Думите принадлежаха на друг, но гласът беше неговия.
— Кой е?
На екрана се виждаше светещата сянка на Нула.
Името ми беше Фанинг.
Тогава Грей го видя, сякаш някой отвори врата в главата му. Град. Голям град, потънал в примигващи светлини. Имаше толкова много светлини, сякаш нощното небе беше паднало върху земята и обвило сградите, мостовете и улиците. Той излизаше през врата и сетивата му долавяха, там където беше, коравината и мириса на студения паваж под нозете му, мръсотията от изтощението, мириса на камък, начинът, по който зимният вятър духаше из пролуките около сградите и непрекъснато обветряше лицата. Но това не беше Далас, нито град, в който е бил, а някакво старо място, при това беше зима. Част от него седеше при таблото на четвърто ниво, а другата част от него беше на това място. Знаеше, че очите му са затворени.