Искам да се прибера. Заведи ме у дома, Грей.
Някакъв колеж, разбра той, само че откъде накъде си мисли, че вижда точно колеж? И откъде знае, че това е Ню Йорк, където през живота си не е стъпвал, виждал го е само на снимки? Откъде знае, че заобикалящите го сгради са част от университетско градче: кабинети, лекционни зали, общежития и лаборатории? Вървеше по пътека, не точно, някак се движеше по нея, хората прелитаха покрай него.
Виж ги.
Бяха жени. Млади момичета, облечени в дебели вълнени палта и шалове, увити плътно около шиите им, с шапки, нахлупени ниско на главите им, гъсти кичури изпълнена с младост коса се стелеха като копринени шалчета изпод тези притискащи кубета към гладките им обли рамене в мразовитата нюйоркска зима. Очите им блестяха, изпълнени с живот. Смееха се, под мишници носеха книги или ги притискаха до слабите си гърди, говореха оживено помежду си, въпреки че не можеше да чуе какво си приказват.
Красиви са. Не са ли красиви, Грей?
Красиви бяха. Как така Грей не го беше забелязвал досега?
Не можеш ли да ги почувстваш, докато вървиш покрай тях, не долавяш ли уханието им? Никога не можах да се наситя на уханието им. Как само въздухът се изпълваше със сладост, когато минаваха покрай мен. Просто стоях и вдишвах. И ти долавяш това ухание, нали, Грей? Както и на момчетата.
— Момчетата.
Помниш момчетата, нали, Грей?
Помнеше ги. Помнеше момчетата. Онези, които се прибираха у дома от училище, изпотени в жегата, на раменете си носеха раници, а мокрите им ризи прилепваха по телата им; помнеше мириса на потта им, на сапуна по косите и кожата им, влажните полумесеци на гърбовете им, там, където се бяха опирали раниците. И онова момче, онова момче, което вървеше последно, което минава напряко през алеята, най-бързият път от училище до вкъщи; онова момче, с помургавяла от слънцето кожа, с черна коса, прилепнала към тила, поглед, прикован в пътеката, което играе някаква игра със соленките и най-напред не забелязва Грей, камионът, който бавно го следва, после спира. Колко самотен изглежда…
Искаш да ги обичаш, нали, Грей? Да направиш така, че да усетят любовта ти?
Почувства как у него нещо тежко и задрямало се раздвижи и се събуди към живот. Старият Грей. Гърлото му се присви от паниката.
— Не помня.
Напротив. Но на теб ти сториха нещо, Грей. Отнеха ти тази част, която чувстваше любов.
— Не искам… Не мога…
Тя все още е у теб, Грей. Но е скрита. Знам, защото тази част бе скрита и у мен. Преди да стана онова, което съм.
— Какво си?
Двамата с теб сме еднакви. Знаем, че е така, Грей. Да даваш любов, да чувстваш любов. Момчета, момичета, еднакви са. Искаме да ги обичаме, защото те имат нужда да бъдат обичани. Искаш ли, Грей? Искаш ли отново да я почувстваш?
Искаше. Разбра го в този момент.
— Да. Искам го.
Искам да се прибера у дома, Грей. Искам да те взема с мен, да ти покажа.
С вътрешното си зрение Грей отново видя как се издига и големият град го обкръжава. Ню Йорк. Около него жужеше, бучеше, енергията преминаваше през всеки камък, през всяка тухла, следваше невидими линии, свързващи се под краката му. Тъмно беше, а той чувстваше тъмнината, усещаше я като нещо прекрасно, нещо, към което принадлежеше. То се вля в него, през гърлото му, в дробовете му, като изобилно, леко потапяне. Беше навсякъде и никъде едновременно, не се движеше из мястото, а през него, в него и извън него, вдишваше тъмния град, както и градът него.
После я видя. Там беше. Момиче. Вървеше сама по пътеката между училищните сгради — общежитие със смеещи се студенти: библиотека с тихи коридори и замъглени прозорци; празен офис, където някаква жена чистеше и слушаше музика от слушалките в ушите си, приведена да изплакне парцала в кофа на колелца. Той го познаваше, чуваше смеха и шумовете от тихото учене и прехвърлянето на книги по рафтовете, чуваше думите от песента, които жената с кофата припяваше, щом си тук… ъъъъ, чувам музика, и момичето, напред по пътеката, самотният силует проблясваше, пулсиращ с живот. Вървеше право към него, с приведена срещу вятъра глава, раменете ѝ сгушени в деликатна извивка под дебелото палто, която му подсказваше, че държи нещо в ръцете си. Момичето бързаше към къщи. Толкова самотно. Останала беше до късно, учеше думите от книгата, която крепеше към гърдите си, а сега беше изплашена. Грей знаеше, че трябва да ѝ каже нещо преди да му се изплъзне. Харесва ти, това ти харесва, ще ти покажа. Той се извиси над нея, надигна се, стовари се отгоре ѝ…