— Добре, добре — каза Дейвис като видя изражението на Грей. Извади слушалките от ушите си. — Вие, момчета, не обичате тези неща. Съжалявам. — Дейвис седна по-напред и сбърчи нос. — Човече, че ти вониш. Какво пък е това?
— Май съм ял нещо развалено — предпазливо каза Грей. — Трябва да ида да полегна.
Дейвис примигна с безпокойство; отдръпна се от бюрото, като увеличи разстоянието помежду им.
— Не говори такива неща, мамка му.
— Това е, кълна се.
— Исусе Христе, Грей — очите на войника се разшириха от паниката. — Какво се опитваш да ми сториш? Температура ли имаш, или какво?
— Повърнах всичко и толкова. В тоалетната. Май съм преял. Трябва само да поседна за малко.
Дейвис помисли за секунда, приковал изнервен поглед в Грей.
— Добре, гледал съм те как се храниш, Грей. Всички ви. Не е хубаво така да камарите чиниите си. А и не изглеждаш трескав, виждам го. Без да се обиждаш, ама си жалка гледка. Трябва да го впиша в отчета си.
Онези щяха да заключат нивото, досети се Грей. Това означаваше, че и Дейвис щеше да остане заключен. Не знаеше какво го очаква. Не му се и мислеше. Всъщност не беше болен, знаеше го със сигурност. Обаче нещо с него не беше наред. И преди го бяха спохождали лоши сънища, но от никой от тях не беше повръщал.
— Сигурен ли си? — настояваше Дейвис. — Ще ми кажеш, ако ти има нещо, нали?
Грей кимна. Капка пот се стече по гръбначния му стълб.
— Какъв шибан ден, човече — въздъхна примирено Дейвис. — Добре, дръж.
Подхвърли на Грей ключа за асансьора и отключи вратата на асансьора от колана си.
— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб, нали?
След секунда вече говореше в микрофона:
— Тук е часовият на трето. Имаме нужда от допълнителен работник… Само че Грей не остана да го слуша. Вече беше в асансьора.
Единайсет
Някъде западно от град Рандъл, Оклахома, на няколко километра южно от границата с Канзас, Улгаст реши да се предаде.
Паркирали бяха в автомивка до селски път, чийто номер отдавна бяха забравили. Почти съмваше. Ейми беше заспала бързо, свита като животинче на задната седалка на колата. След три часа неспирно и бързо каране Дойл избра път, който бързо ги изключи от джипиеса, линията от светлинки, които проблясваха в далечината зад тях, понякога се стопяваше, докато завиваха, но винаги се събираше отново, щом попаднеха на следата им. Улгаст видя автомивката след два сутринта. Възползва се от случая и влезе в нея. Седяха в мрака и слушаха как полицейските коли ги отминават с висока скорост.
— Според теб колко ще трябва да чакаме? — попита Дойл. От напереността му нямаше и следа.
— Известно време — отвърна Улгаст. — Нека се отдалечат малко от нас.
— Така ще им дадем възможност да поставят пътни блокади на границата на щата. Или пък да се върнат насам, когато разберат, че са ни изгубили.
— Ако те е споходила по-добра идея, ще я чуя с удоволствие — каза Улгаст.
Дойл се замисли. Големите валяци, надвиснали върху предното стъкло, смаляваха пространството в колата.
— Всъщност нямам.
Затова седяха и чакаха. Улгаст очакваше всеки момент автомивката да потъне в ярка светлина, да чуят гласа на някой от щатската полиция през рупора, заповядващ им да излязат с вдигнати ръце. Но нищо подобно не се случи. Вече имаха сигнал, който обаче беше аналогов и нямаше как да се декодира, затова нямаше начин да кажат на някого къде се намират.
— Слушай — каза Дойл, — съжалявам за случилото се в лунапарка.
Улгаст беше твърде уморен, за да се задълбочава в разговора. Струваше му се, че посещението в лунапарка е било преди години.
— Забрави го.
— Въпросът е, че наистина харесвам работата си. Бюрото и всичко, свързано с него. Винаги съм искал да работя това. — Дойл пое дълбоко дъх и проследи с пръст капчица кондензирала вода на стъклото до него. — Според теб сега какво ще стане?
— Не знам.
Дойл кисело се намръщи.
— Напротив, знаеш. Онзи тип, Ричардс. Прав си за него.
Прозорците на автомивката започнаха да изсветляват. Улгаст погледна часовника си, беше малко преди шест, щяха да чакат колкото е възможно. Запали колата и излезе на заден ход от автомивката.
Ейми се събуди. Изправи се и разтърка очи, а после се заоглежда.
— Гладна съм — обяви тя.
Улгаст се обърна към Дойл.
— Какво ще кажеш?
Дойл се подвоуми. Улгаст виждаше как идеята се оформя в съзнанието му. Знаеше какво всъщност казваше: всичко приключи.
— Май и аз.
Улгаст обърна колата и пое обратно по пътя, по който бяха дошли към град Рандъл. Главната улица не беше кой знае колко дълга, не повече от шест-седем пресечки. Над улицата се носеше атмосфера на запустение, повечето прозорци бяха покрити с хартия или замазани със сапун. Вероятно наблизо имаше супермаркет, помисли си Улгаст, или някакъв магазин от голяма верига, от този тип, дето заличаваха малките градчета като Рандъл от картата. В края на пресечката имаше площад с лампи, осветяващи тротоара, а под ъгъл при завоя бяха паркирани половин дузина камиони.