— Закуска — заяви той.
Ресторантът представляваше единично тясно помещение с окачен таван, опушен от тютюнев дим и изпаряваща се мазнина. От едната страна имаше дълъг тезгях, обърнат към ред облицовани, високи сепарета. Миришеше на кафе и пържено масло. Няколко мъже в джинси и работни ризи седяха на бара, превили широките си рамене над чинии с яйца и чаши с кафе. Тримата се настаниха в сепаре отзад. Сервитьорката, жена около средна възраст, с широк ханш и ясни сиви очи, донесе кафе и менюта.
— Какво да ви донеса, господа?
Дойл каза, че не е гладен и кафето му е достатъчно. Улгаст погледна жената, която носеше табелка с име: ЛУАН.
— Има ли нещо вкусно, Луан?
— Всичко е вкусно, ако сте гладен — усмихна се уклончиво. — Овесената каша не е лоша.
Улгаст кимна и ѝ подаде менюто.
— Добре ми звучи.
Жената погледна към Ейми.
— Ами мъничката? Ти какво ще си избереш, слънчице?
Ейми вдигна очи от менюто.
— Палачинки?
— И чаша мляко — добави Улгаст.
— Идват веднага — каза жената. — Ще ти харесат, слънчице. Готвачът ги прави по специална рецепта.
Ейми носеше и раницата си. Улгаст я заведе в дамската тоалетна, за да се измие.
— Искаш ли да вляза с теб?
Ейми поклати глава.
— Измий си лицето и зъбите — каза той. — И си среши косата.
— Още ли отиваме към доктора?
— Май не. Ще видя.
Улгаст се върна на масата.
— Слушай — тихо каза на Дойл, — не искам с колата да вляза в пътна блокада. Нещо може да се обърка.
Дойл кимна. Смисълът на думите беше ясен. Какво ли не можеше да се случи с толкова оръжие. А после изведнъж ще се окаже, че шевролетът е надупчен като решето и всички в него са мъртви.
— Какво ще кажеш за окръжния офис в Уичита?
— Далече е. Няма как да стигнем дотам. А на този етап, според мен, всички ще кажат, че никой нищо не е чувал за нас. Всичко е неофициално.
Дойл се взря в чашата с кафето. Лицето му беше изпито, сломено и Улгаст почувства внезапна симпатия към него. В договора му не се споменаваше за подобно развитие.
— Тя е добро дете — каза Дойл. Шумно издиша през носа. — Мамка му.
— По-добре ще мине при местните полицаи, мен ако питаш. Ти реши как да постъпим. Ще ти дам ключовете, ако искаш. Ще им кажа всичко, което знам. Това е най-добрата ни възможност според мен.
— Нейната най-добра възможност. — Дойл не го каза натякващо, просто излагаше фактите.
— Да. Нейната най-добра възможност.
Храната пристигна точно когато Ейми се върна от тоалетната. Готвачът беше украсил палачинките като лице на смешник, с разбит сметанов крем и боровинки за очи и уста. Ейми ги поля обилно със сироп и започна да се храни на огромни хапки, които редуваше с глътки мляко. Хубаво беше да я наблюдава човек.
Когато приключиха с храненето, Улгаст стана от масата и мина отзад в тесния коридор с тоалетните. Не искаше да използва джобния си компютър, пък и беше го оставил в колата; видя телефон с монети, истинска реликва. Набра номера на Лайла в Денвър, но телефонът непрекъснато даваше свободно, после се включи гласовата поща. Не можа да измисли нищо, което да каже, затова затвори. Ако на съобщението попаднеше Дейвид, така или иначе щеше да го изтрие.
Когато се върна при масата, сервитьорката разчистваше чиниите им. Взе чека и тръгна към касата да плати.
— Наблизо има ли полицейски участък? — попита той жената, докато ѝ подаваше парите. — Шериф или нещо такова?
— Три пресечки по-надолу — отвърна тя и плъзна парите в касата. — Но не ви трябва да ходите чак дотам.
Хлопна чекмеджето, което се затвори с прозвънване. — Ей там седи Кърк, заместник-шерифът. Нали така, Кърк?
— Я ме остави, Луан. Сега ям.
Погледът на Улгаст се плъзна по тезгяха. Мъжът на име Кърк се беше облакътил над чиния пържени картофки. Имаше ъгловато лице и яки, загрубели от времето ръце. Облечен беше цивилно с плътно прилепнали джинси и омазано яке с цвят на прегорял хляб. В градче като това сигурно работеше на три различни места.
Улгаст се приближи към него.
— Трябва да докладвам за отвличане — каза той.
Мъжът се извърна на стола си. Избърса уста със салфетка и погледна изумено Улгаст.
— Какви ги говорите?
Лицето му беше небръснато, миришеше на бира.