— Виждате ли момиченцето там? Тя е детето, което всички търсят. Предполагам, че сте чули нещо за случая по системата.
Мъжът погледна към Ейми, после отново към Улгаст. Окръгли очи.
— Мамка му. Майтапите се. Онези от лунапарка?
— Прав е — ясно каза Луан. Сочеше Ейми. — Видях го по новините. Това е момиченцето. Ти си, нали миличка?
— Проклет да съм! — Кърк се надигна от стола. Заведението потъна в тишина, всички ги наблюдаваха. — Щатските я издирват навсякъде. Къде я намерихте?
— Всъщност ние сме тези, които я взеха — обясни Улгаст. — Ние сме похитителите. Аз съм специален агент Улгаст, това е специален агент Дойл. Фил, поздрави хората.
Дойл равнодушна помаха от сепарето.
— Здрасти.
— Специални агенти ли? От ФБР?
Улгаст измъкна документите си и ги постави на бара пред Кърк, за да ги види.
— Трудно е за обясняване.
— И вие сте отвлекли момичето.
Улгаст отново го потвърди.
— Искаме да се предадем, заместник-шериф. Веднага след като приключите със закуската си.
Някой от останалите мъже се изсмя.
— Ама аз вече приключих — заяви Кърк. Все още държеше документите на Улгаст, оглеждаше ги невярващо. — Да пукна! Проклятие!
— Хайде, Кърк — подкани го мъжът през смях. — Арестувай ги, щом така искат. Не си забравил как се прави, нали?
— Дръж телефона, Франк. Мисля — Кърк глуповато гледаше Улгаст. — Извинете за закъснението. Аз повече се занимавам с копаене на кладенци. Тук не се случват много неща, освен някое и друго напиване и сбиване, в половината от случаите виновникът съм аз. Дори белезници нямам или там каквото и да е.
— Всичко е наред — отвърна Улгаст — Ще ти дадем едни назаем.
Улгаст му каза да конфискува шевролета, но Кърк заяви, че щял да дойде за него по-късно. Предадоха оръжията си и се скупчиха в камиона на Кърк, за да изминат пътя до общината, три пресечки по-надолу. Общината представляваше двуетажна тухлена сграда, чиято година на построяване — 1854 — стоеше изписана с огромни букви над входа. Слънцето вече грееше и къпеше града в белезникава, приглушена светлина. Когато слязоха от камиона, Улгаст чу птици да пеят от горичка напъпили тополи. Обзе го леко усещане на щастие, което разпозна като облекчение. По пътя към общината, в купето на камиона, Ейми седеше в скута му. Сега коленичи пред нея и постави ръцете си на раменете ѝ.
— Искам да направиш всичко, което този мъж ти каже, става ли? Той ще ме затвори в килия и вероятно известно време няма да те видя.
— Искам да остана с теб — каза тя.
Видя, че очите ѝ са пълни със сълзи и усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше обаче, че постъпва правилно. Полицията на щата Оклахома щеше да пристигне много бързо, след като Кърк обяви ареста. Ейми щеше да е в безопасност.
— Знам — каза той и напрегна всички сили, за да се усмихне. — Всичко ще е наред. Обещавам.
Офисът на шерифа се намираше на приземния етаж. Все пак Кърк не им постави белезници, като видя колко охотно му сътрудничат. Поведе ги около сградата, надолу по стълбите към помещение с нисък таван, две метални бюра, шкаф за оръжие, пълен с пушки и шкафове за документи до стените. Единственото осветление идваше от два високи прозореца, достъпни отвън и покрити с окапали листа. Кабинетът беше празен, жената, която отговаряла за телефоните, идвала в осем, обясни Кърк и светна лампите. А пък шерифът — кой ли го знаел къде е в този момент. Обикалял някъде с колата вероятно.
— Да ви кажа откровено — довери им Кърк, — дори не знам дали съм ви вписал правилно. Най-добре е да се опитам да го открия по радиостанцията.
Помоли Улгаст и Дойл да бъдат така любезни да почакат в килия. Имали само една, в повечето случай била пълна с мукавени кутии, но щяло да се намери достатъчно място за двамата. Улгаст каза, че всичко е наред. Кърк ги върна в килията, отключи вратата и Улгаст и Дойл влязоха вътре.
— И аз искам да вляза в килията — настоя Ейми.
Кърк се намръщи смаян.
— За по-странен случай на отвличане не съм чувал.
— Всичко е наред — каза Улгаст. — Може да остане да чака с мен.
Кърк се замисли за момент.
— Ами добре. Поне докато зет ми не се появи?
— Кой е зет ви?
— Джон Прайс — каза той. — Шерифът.
Кърк изпрати съобщение по радиостанцията и след десет минути през вратата стремглаво влезе мъж с прилепнала каки униформа. Запъти се направо към килията. Мъжът беше дребен, с физика на момче, малко над метър и шейсет висок, дори с токовете на каубойските си ботуши, които на Улгаст се видяха доста специални — от змийска кожа или щраус. Вероятно се качваше в ботушите, за да е малко по-височък.
— Е, мамка му — каза той с изненадващо дълбок глас. Гледаше ги с ръце на хълбоците си. На брадичката му имаше късче хартия, сякаш се е порязал докато се е бръснел в бързината. — Момчета, били сте федерални, а?