— Точно така.
— Що за лудост — обърна се към Кърк. — Момичето какво търси в килията?
— Ами каза, че искала.
— Боже, Кърк. Не можеш да вкараш вътре малко дете. Останалите регистрира ли ги?
— Исках да изчакам, докато дойдеш.
Прайс въздъхна отчаяно.
— Знаеш ли какво — изви очи, — наистина трябва да поработиш върху самоувереността си, Кърк. Говорили сме за това. Оставяш Луан и другите да те тормозят прекалено. — Кърк мълчеше, но той продължи. — Хубаво, дай сега да надуем свирката. Търсят ги под дърво и камък, знам аз.
Погледна към Ейми.
— Добре ли си, момиче?
Ейми, която седеше на бетонната пейка до Улгаст, кимна леко.
— Тя каза, че искала — повтори Кърк.
— Не ми пука какво е казала — Прайс измъкна от колана си ключ и отвори килията. — Хайде, момиченце — протегна ръка. — Пандизчийската килия не е място за теб. Да ти вземем пуканки или нещо такова. Кърк, позвъни на Мейвис, моля те! Кажи ѝ, че ни трябва тук на мига.
Когато отново останаха сами, Дойл, който се беше присвил на бетонната пейка, изви глава назад и затвори очи.
— Боже милостиви! — простена той. — Прилича на епизод от сериал.
Измина около половин час. Улгаст чуваше как Кърк и Прайс говорят в другата стая и обмислят как да постъпят, на кого най-напред да позвънят. На щатската полиция? Или на окръжните? Още не ги бяха вписали. Но всичко беше наред и това щеше да се случи. Улгаст чу вратата да се отваря, а после женски глас да разговаря с Ейми. Казваше ѝ колко е хубава и я питаше как се казва зайчето, какво щяла да каже за един сладолед, магазинът зад ъгъла отварял след няколко минути и тя с радост щяла да иде и да ѝ купи. Всичко беше така, както го беше предвидил Улгаст, докато седеше в шевролета в автомивката и беше решил да прекрати гонитбата. Радваше се, че постъпи така, толкова доволен беше, че сам се изненадваше, а пък килията, за която предполагаше, че ще е една от многото в остатъка от живота му, не му се стори чак толкова зле. Чудеше се дали така се е чувствал Антъни Картър, дали си е казал: Това отсега нататък е животът ми.
Прайс дойде до килията с ключ в ръка.
— Щатските са на път — заяви и се залюля на токовете си. — Явно голяма пушилка сте успели да вдигнете. — Метна чифт белезници през решетките. — Според мен идеално знаете какво да правите с тях.
Дойл и Улгаст си сложиха белезниците един на друг. Прайс отвори килията и ги поведе обратно към офиса. Ейми седеше на метален стол до бюрото на секретарката с раница в скута и ядеше сладкиш със сладолед. Жена, която изглеждаше като истинска баба, облечена в костюм с панталон, седеше до нея и ѝ показваше книжка с картинки.
— Това е татко — каза Ейми на жената.
— Този тук ли? — жената се извърна. Имаше тъмни, изрисувани вежди и стегната прическа от гарвановочерна коса, явно перука. Погледна озадачено към Улгаст, после отново Ейми. — Този човек ли е твоят татко?
— Всичко е наред — каза Улгаст.
— Това е татко — повтори Ейми. Говореше упорито и настоятелно. — Татко, трябва веднага да тръгваме.
Прайс беше извадил комплект за взимане на отпечатъци, а зад тях Кърк нагласяваше екран и камера, за да им направи снимки.
— Какво означава това? — попита го Прайс.
— Дълга история.
— Татко, веднага.
Улгаст чу как зад гърба му се отваря врата. Жената вдигна лице.
— С какво да ви помогна?
— Здравейте и добро утро — чу се мъжки глас. Звучеше познато. Прайс държеше дясната ръка на Улгаст за китката, за да потопи пръстите му в мастило. В същия миг Улгаст видя лицето на Дойл и разбра.
— Това офисът на шерифа ли е? — казваше Ричардс. — Здравейте на всички. Леле, това истинско ли е? Много пушки си имате. Ето, нося разни работи да ви покажа.
Улгаст се извърна навреме, за да види как Ричардс застрелва жената в челото. Един изстрел, отблизо, заглушен до леко щракване от дългия заглушител. Тя се стовари на стола с отворени очи, перуката провисна на главата ѝ. Тънка струя кръв потече по пода пред нея. Ръцете ѝ се привдигнаха и се отпуснаха безжизнени.
— Простете — леко потръпна Ричардс. Заобиколи бюрото. Помещението се изпълни с острия мирис на барут. Прайс и Кърк стояха сковани от страх на място, с провиснали челюсти. Или пък онова, което чувстваха, не беше страх, ами безмълвно недоумение. Сякаш са се озовали в лишен от смисъл филм.
— Ей — подвикна им Ричардс и се прицели, — не мърдайте. Стойте както сте. Идеално сте застанали.
И ги застреля и двамата.
Никой не помръдна. Събитията се развиваха със странен, подобен на сън, забавен каданс, но приключиха за миг. Улгаст гледаше към жената, после погледна двата трупа на пода, Кърк и Прайс. Колко изненадваща е смъртта, колко неотменима и завършена, колко неподправена. На бюрото на секретарката Ейми седеше, приковала поглед в лицето на мъртвата. Момиченцето се намираше само на няколко стъпки от нея, когато Ричардс я застреля. Стоеше с отворена уста, сякаш иска да проговори, по челото ѝ се стичаше кръв, промъкваше се по чертите ѝ и се разперваше по него като речна делта. В ръката си стискаше стопилите се останки от наполовина изядения сладкиш със сладолед, вероятно и в устата си имаше още неглътната хапка от него, топеше се на езика ѝ със своята сладост. Странно, помисли си Улгаст, до края на живота ѝ вкусът на сладоледа ще ѝ напомня за тази картина.