— По дяволите! — каза Дойл. — Застреля ги?
Прайс беше паднал по очи зад бюрото. Ричардс коленичи до тялото и запретърсва джобовете му, докато не откри ключа за белезниците, които метна към Улгаст. Вяло размаха оръжието си към Дойл, който оглеждаше шкафа с пушките.
— На твое място нямаше да го направя — каза Ричардс и Дойл седна.
— Явно нас няма да застреляш — каза Улгаст и освободи ръцете си.
— Не точно сега — отвърна му Ричардс.
Ейми се разплака, дишаше на пресекулки. Улгаст даде ключа на Дойл, вдигна я и силно я прегърна. Тялото ѝ се отпусна върху него.
— Съжалявам, съжалявам — друго не се сещаше да каже.
— Направо трогателна гледка — заяви Ричардс, докато подаваше на Дойл раничката с вещите на Ейми, — но не тръгнем ли веднага, ще се наложи да застрелям още куп народ, а ми се струва, че тази сутрин вече добре си пострелях.
Улгаст се сети за кафенето. Вероятно всички там бяха мъртви. Ейми хълцаше на гърдите му, усещаше как сълзите ѝ мокрят ризата му.
— Та тя е дете, по дяволите.
Ричардс се намръщи.
— Защо всички все това повтарят? — посочи с оръжието си към вратата. — Да тръгваме.
Отвън на утринната светлина ги чакаше шевролетът, паркиран до полицейската кола на Прайс. Ричардс нареди на Дойл да кара и седна на задната седалка с Ейми. Улгаст се почувства безпомощен. След всичко, което беше направил, стотиците решения, които беше взел, друго, освен да се подчини, не му оставаше. Ричардс ги насочи вън от града, към откритата прерия, където чакаше хеликоптер без отличителни знаци, с тесен черен корпус. Докато се приближаваха, огромните му перки започнаха да се въртят. Улгаст чу воя на сирените в далечината, който постепенно се засилваше.
— Да се поразмърдаме — нареди Ричардс и размаха оръжието си.
Качиха се в хеликоптера и почти веднага набраха височина. Улгаст здраво прегръщаше Ейми. Усещаше се като в транс, в сън, ужасен сън, който не може да се разкаже, в който всичко, за което беше мечтал в живота си, му биваше отнемано, а той можеше само да гледа. И преди беше сънувал този сън, в който искаше да умре, но не можеше. Хеликоптерът се издигна високо и пред тях се откри гледка към мократа равнина и отвъд нея, на границата ѝ, имаше върволица от бързо движещи се полицейски коли. Улгаст преброи девет. В кабината Ричардс посочи предното стъкло и каза нещо на пилота, което го накара да поеме по друг курс и да се задържи на място. Полицейските коли се приближаваха, вече бяха на няколко метра от шевролета. Ричардс с жестове показа на Улгаст да си сложи слушалките.
— Гледай сега — каза му той.
Преди Улгаст да успее да отговори, видя просветване като светкавица на гигантски фотоапарат. Хеликоптерът се разлюля. Улгаст сграбчи Ейми през кръста и я притисна. Когато отново погледна през прозореца, от шевролета беше останала само дупка в земята, достатъчно голяма, за да побере къща. Чу смеха на Ричардс в слушалките. После хеликоптерът за втори път започна да набира скорост, силата на ускорението ги притисна към местата и ги отведе надалече.
Дванайсет
Беше мъртъв. Улгаст го прие, както приемаше всеки естествен факт. Щом приключеше цялата история, независимо от края ѝ, Ричардс щеше да го заведе някъде, да го погледне хладнокръвно, както беше погледнал Прайс и Кърк, сякаш се прицелва на билярдната маса или запраща топка от хартия в кошчето за боклук, и щеше да настъпи краят.
Вероятно Ричардс щеше да избере някое място навън, за да го направи. Улгаст се надяваше да стане така, някъде сред дървета, където да усеща топлината на слънчевите лъчи върху кожата си, преди Ричардс да изпрати куршум в главата му. Може пък и да го попита. Ще имаш ли нещо против, така ще го попита, ако не те затруднява много, иска ми се да гледам към дърветата.