Вече двайсет и седем дни беше в Комплекса. По негови изчисления течеше третата седмица на април. Не знаеше къде е Ейми, нито къде е Дойл. Разделиха ги веднага след кацането. Ричардс грабна Ейми и заедно с група въоръжени войници я отнесе. Улгаст и Дойл получиха отделна свита, но после разделиха и тях двамата. Никой не ги разпита, което отначало му се стори странно, но с времето разбра каква е причината. Нищо от случилото се не беше официално огласено. Никой нямаше да ги разпитва, защото цялата история беше само някаква мълва. Единственият въпрос от цялата загадка, който му оставаше, беше защо Ричардс чисто и просто не му беше теглил куршума.
Помещението, в което го затвориха, приличаше на стая от евтин мотел, но още по-мизерно обзаведена. Нямаше нито килим на пода, нито завеси на единствения прозорец, грубовато мебелирана като за учреждение със здраво закрепени за пода мебели. Подът в тясното помещение за баня и тоалетна беше леденостуден. На стената имаше оплетен сноп жици, където преди е бил телевизорът. Вратата към коридора беше дебела, отваряше се навън и с жужене. Единствените му посетители бяха хората, които му носеха храната: безмълвни, тромави силуети, облечени в необозначени кафяви гащеризони. Оставяха подносите с храна на масичката, където Улгаст прекарваше по-голямата част от деня, седеше и чакаше. Вероятно и Дойл правеше същото, ако Ричардс вече не го е застрелял.
Гледката не беше нищо особено: пуста борова гора, но се случваше Улгаст да прекарва часове прав, зареял поглед в нея. Пролетта наближаваше. Дърветата бяха влажни от топящия се сняг и отвсякъде се чуваше шум от течаща вода, капеше от покривите и от клоните, стичаше се по водосточните тръби. Ако се повдигнеше на пръсти, Улгаст виждаше фигури между дърветата и оградата. Една нощ, в началото на четвъртата седмица откакто беше затворен, се разрази силна буря. Развилня се с почти библейска мощ, над планините трещяха мълнии, а когато на сутринта погледна през прозореца си, видя, че зимата си е отишла, а следите ѝ са отмити от дъжда.
Няколко пъти направи опити да заговори хората, които му носеха храната и всеки втори ден чист комплект от хирургическо облекло и пантофи, за да научи ако ще само имената им. Но те му отговаряха едносрично. Движеха се тромаво, с несръчни и неточни движения, а по лицата им се четеше пълна безизразност и безразличие, като живи мъртъвци от стар филм. Тела, които се събират пред къщата, стенат и се препъват, облечени в парцаливите униформи от някогашния си забравен живот: обичаше такива филми като момче, без да разбира колко истина всъщност има в тях. Какво друго бяха живите мъртъвци, мислеше си Улгаст, ако не метафора на жалкия преход на средната възраст?
Възможно бе, разбра той, един човешки живот да се превърне в дълга поредица от грешки, чийто край, настъпи ли времето за него, да е пример за върволица от зле премислен избор. Повечето от тези грешки всъщност бяха взети назаем от други хора. Човек взимаше нелепите им идеи, независимо от причината, и ги превръщаше в свои. Това беше истината, която разбра на въртележката с Ейми, макар тази мисъл да назряваше у него от известно време, повече от година всъщност. Улгаст имаше повече от достатъчно време да размишлява над този въпрос. Невъзможно беше човек да погледне в очите на Антъни Картър и да не разбере как става тази работа. Сякаш онази нощ в Оклахома го беше споходила първата истински негова идея от години. Първата му идея след Лайла, след Ева. Но Ева умря три седмици преди първия си рожден ден и след смъртта ѝ той вървеше по земята като жив мъртвец, или като човек, обладан от призрак, в чиито празни ръце беше опустялото място на дъщеря му. Затова толкова много го биваше с Картър и с останалите: всъщност той ги харесваше.
Чудеше се къде е Ейми, какво се случва с нея. Надяваше се да не е сама и уплашена. Изпитваше повече от надежда: придържаше се към мисълта за нея с ожесточението на молитвата, опитваше се да я превърне в истина в ума си. Чудеше се дали отново ще я види и мисълта за това го накара да стане от стола и да иде до прозореца, сякаш от там ще може да я види, сред сливащите се сенки на дърветата. Часовете минаваха, времето се отмерваше само от променящата се светлина през прозореца, както и влизането и излизането на мъжете, които носеха храната, дето едва я докосваше. Нощем спеше, без да сънува, събуждаше се замаян, с изтръпнали ръце и крака. Чудеше се колко ли му остава.
Сутринта на трийсет и четвъртия ден Сайкс дойде да го види. Променен беше. Мъжът, с когото се беше запознал година по-рано, беше стегнат и представителен. Този, който сега седеше при него, макар да носеше същата униформа, изглеждаше сякаш спи под надлеза на магистрала. Униформата му беше смачкана и лекьосана, по лицето му имаше набола посивяла брада, очите му бяха кървясали като на боксьор след няколко рунда срещу превъзхождащ го противник. Седна тежко на масата, където седеше и Улгаст. Скръсти ръце, прокашля се и заговори: