Завъртя дръжката, усети как тъпанчетата на ушите му пукват, когато налягането отново падна. Пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и пристъпи прага.
Грей и представа си нямаше какво става. Дните минаваха, той се отчиташе за смяната си, слизаше с асансьора на четвърто ниво — след първата нощ не се беше случило нищо, Дейвис го покри, — преобличаше се в съблекалнята и си вършеше работата, чистеше коридорите и санитарните помещения, после слизаше в изолатора и излизаше шест часа по-късно.
Всичко си беше съвсем в реда на нещата, с тази разлика, че шестте часа в изолатора му бяха като бяло петно, като празно чекмедже в мозъка му. Очевидно изпълняваше задълженията си: попълваше отчетите си, правеше резервни копия на записите, внасяше и изнасяше заешките кафези, дори разменяше по някоя дума с Пухол или с някой от другите техници, които идваха. И въпреки това не помнеше нищо от тези си действия. Прокарваше картата си, за да влезе в помещението за наблюдение, и следващото, което знаеше, е, че смяната му е свършила и той излиза от другата страна.
Помнеше някои незначителни неща: мимолетни спомени, кратки, но някак ярки късчета от запаметени факти, които сякаш улавяха светлината като конфети, докато прехвърчаха в съзнанието му през деня. Не бяха картини, нито бяха ясни или конкретни — нищо, за което да се хване. Само че се случваше да седи в столовата, или в стаята си, или пък да пресича двора към Хижата и вкусът избълбукваше от задната страна на гърлото му, между зъбите му се появяваше странно, сочно усещане. Понякога го връхлиташе толкова силно, че направо се смръзваше насред пътя си. А когато се случеше, мислите му внезапно се насочваха към необичайни неща, откъслечни, повечето свързани с Кафява мечка. Сякаш вкусът в устата му натискаше бутон, който отключваше мислите му за старото куче. В действителност не беше мислил толкова за него от години, до момента на онзи сън в изолатора, когато повърна на пода.
Кафява мечка и неговият вонящ дъх. Кафява мечка, който влачи нагоре по стъпалата някаква мърша, опосум или енот. Онзи път беше внесъл зайчета под караваната, мънички топки с портокалов цвят на козината, дори още не бяха покрити с истинска козина. Сдъвка ги едно по едно, малките им черепчета хрущяха между зъбите му, като на дете в киното, което хрупка пуканки.
Странно: всъщност не можеше да каже, че Кафява мечка наистина е направил подобно нещо.
Чудеше се не е ли болен. Таблото над мястото на дежурния пост на трето ниво го притесняваше, а преди не беше така. Сякаш предупрежденията бяха изрично насочени към него. ПРИ ПОЯВАТА НА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ… Една сутрин на връщане от закуска почувства дразнене в гърлото като при настинка и преди да се усети, здраво кихна в шепа. Открай време носът му течеше по малко. А беше и пролет, нощем продължаваше да е студено. Следобед обаче температурите се вдигаха до десет-петнайсет градуса, дърветата се разлистваха, тревата зеленееше като пръсната боя из планините. Винаги е бил алергичен.
А и тишината. На Грей му отне известно време преди да забележи. Никой нищо не казваше, не само чистачите, които поначало не говореха, но също техниците и лекарите. Сякаш не беше станало изведнъж, за ден или за седмица. Но бавно, с времето, тишина беше обгърнала мястото, запечатала го като капак. Грей по природа си беше слушател, точно това му беше казал и Уайлдър, психиатъра, в затвора: Добър слушател си, Грей. Казал го беше като комплимент, но Уайлдьр направо беше влюбен в гласа си и беше щастлив, че има публика. Все пак на Грей му липсваха хорските гласове. Една вечер в трапезарията преброи трийсет приведени над подносите си мъже, всичките потънали в мълчание. Някои дори не се хранеха, просто си седяха на столовете или полюляваха чаша кафе или чай и се взираха в пространството. Като задрямали.
Единственото хубаво беше, че в спалните помещения Грей се чувстваше добре. Спеше ли, спеше, когато будилникът му звънеше в пет сутринта или на обед, ако му предстоеше нощна смяна, изтърколваше се от леглото, палеше цигара от пакета на нощното шкафче и оставаше още няколко минути в опит да си припомни дали е сънувал, или не. Май не сънуваше.
Една сутрин се настани на маса в трапезарията, за да се нахрани: пържени картофки, полети с масло, две яйца, три наденички и купа с овесена каша; ако беше болен, щеше да загуби апетит, а когато вдигна първата хапка, намазана филийка препечен хляб, на сантиметри от устните си, видя Полсън. Седеше там, точно срещу него, през две маси. Грей го беше мяркал веднъж или два пъти след разговора им, но не толкова отблизо. Полсън висеше над чиния с недокоснати яйца. Представляваше жалка картинка, кожата му беше толкова опъната, че костите на лицето му прозираха под нея. За миг очите им се срещнаха.