Полсън отклони поглед.
Същата вечер, докато се регистрираше за смяната си, Грей попита Дейвис:
— Познаваш ли онзи Полсън?
Дейвис също беше умърлушен в последно време. Нямаше ги вицовете, порно списанията, слушалките и жуженето на леещата се в тях музика. Грей се чудеше какво ли прави по цяла нощ Дейвис на бюрото; макар самият той да не знаеше какво прави сам по цяла нощ.
— Какво за него?
Само че Грей нищо повече не попита, не знаеше какво друго да пита.
— Нищо. Чудех се дали го познаваш.
— Стори добро за себе си. Стой далече от тая гад.
Грей слезе долу и се залови за работа. Чак по-късно, докато минаваше с четката по тоалетна чиния на ниво четири, той се сети какво искаше да попита.
От какво е толкова уплашен?
От какво са толкова уплашени всички?
Наричаха го Дванайсети номер. Не Картър, Антъни или Тони, въпреки че сега беше страшно болен, лежеше сам в тъмното и сякаш тези имена и личността, за която се отнасяха, нямаха общо с него. Някакъв човек, който е умрял и е оставил само болната, превиваща се от болка плът на негово място.
Болестта изглежда траеше вечност. За тази дума се сещаше. Не че ще продължи вечно; сякаш боледуваше и времето. Сякаш идеята за времето беше в него, във всяка клетка на тялото му, и не беше океан, както някой му беше казал някога, а милиони мънички запалени фитилчета, които никога нямаше да догорят. Най-страшното усещане на света. Някой му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, много по-добре. За известно време тези думи го крепяха. Но вече знаеше, че са били лъжа.
Осъзнаваше смътно движенията около себе си, идванията и заминаванията, мушканията и щипанията от страна на мъжете в защитно облекло. Искаше да пие вода, само глътка вода, да утоли жаждата си, но когато молеше за вода, от устните му не излизаше звук, чуваше само бучене и звън в ушите си. Взели бяха много от кръвта му. Имаше чувството, че я точеха с литри. Човекът на име Антъни беше продавал кръвта си от време на време. Мачкаше топката и наблюдаваше как пликът се изпълва, озадачен от гъстотата ѝ, наситения ѝ червен цвят, колко пълна с живот изглежда. Никога повече от половин литър, а после му даваха сладкиш и огънати банкноти и го изпращаха по пътя му. Сега мъжете в облеклото пълнеха торбичка след торбичка и кръвта беше различна, но не можеше да каже с какво точно. Кръвта в тялото му беше изпълнена с живот, но според него това вече не беше само неговата кръв. Принадлежеше на някого, на нещо друго.
Хубаво щеше да е да умре в този момент.
Госпожа Ууд, тя го знаеше. И не само за себе си, но и за Антъни. Когато тази мисъл мина през съзнанието му, за секунда само, той отново беше Антъни. Хубаво беше да се умре. Носеше лекота, освобождаване, като при любовта.
Опита се да задържи тази мисъл, мисълта, която отново го превръщаше в Антъни, но късче по късче тя се изплъзна, нишката бавно се измъкна от ръцете му. Не можеше да каже колко дни са изминали, нещо се случваше с него, но не достатъчно бързо за мъжете в защитни облекла. Те непрекъснато го обсъждаха, ръгаха, бодяха и взимаха още от кръвта му. Сега вече чуваше и още нещо, тихо шумолене, като от гласове, но то не идваше от мъжете в защитно облекло. Звуците сякаш идваха до него отдалеч и от него едновременно. Не бяха думи, каквото знаеше, но въпреки това бяха думи; чуваше някакъв език, в него имаше подредба и смисъл, и разум, и не само един разум, а дванайсет. Въпреки това имаше един, който беше повече от останалите, не по-висок, но повече. Един от гласовете и останалите зад него, общо дванайсет. Те му говореха, викаха го, знаеха, че е там. В кръвта му бяха и бяха там завинаги.
Искаше да им отвърне.
Отвори очи.
— Спуснете вратата! — извика нечий глас. — Той се измъква.
Ограниченията бяха нищо, като хартия. Нитовете изпопадаха от масата и се разхвърчаха из стаята. Първо ръцете му, а после краката. Стаята беше тъмна, но нищо не оставаше скрито от очите му, защото тъмнината вече беше част от него. А вътре в него, някъде далеч надолу, у него се разгаряше страшен, неудържим глад. Да погълне целия свят. Всички да ги вкара в себе си и да се почувства заситен, цялостен. Да направи света вечен, какъвто беше и той.