Към вратата тичаше мъж.
Антъни се спусна ловко отгоре му. Разнесе се вик, а после мъжът лежеше безжизнен на кървави парчета на пода. Прекрасната топлина на кръвта! Той пи от нея и пи още.
Онзи, който му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, все пак не беше сбъркал.
За пръв път в живота си Антъни Картър се чувстваше така добре.
Пухол, онзи дебел идиот, беше мъртъв.
Трийсет и шест дни: толкова му бяха необходими на Картър, за да се измъкне, най-дългите, откакто бяха започнали. Картър трябваше да е най-незначителният от всички, последният етап, преди вирусът да стигне крайната си форма. Онази, която беше вкарана в тялото на момичето.
Лично Ричардс и пет пари не даваше за момичето. Или щеше да оцелее, или нямаше. Или щеше да живее вечно, или да умре след пет минути. Някъде по пътя, момичето беше преминало границата, до която Специални оръжия имаха отношение. Сега Улгаст беше при нея, говореше ѝ, опитваше се да я върне. Досега при него всичко беше наред, но ако момичето умреше, изобщо нямаше да има разлика.
Какво ли си е въобразявал Пухол? Трябваше да спуснат вратите преди дни. Сега поне бяха наясно на какво са способни тези създания. Докладът от Боливия го беше посочил, но друго си беше човек да го види със собствените си очи, да наблюдава видеозапис как се храни Картър. Тая вейка с прилично нисък коефициент на интелигентност, и то в дните на умствено просветление, който е треперел и от собствената си сянка, прелетя шест метра във въздуха толкова бързо, сякаш не се движеше през пространството, а го заобикаляше, и разчекна цял човек от чатала до челюстите, все едно разкъса писъмце, което не може да отвори. Когато всичко приключи, отне му две секунди, трябваше да заслепят Картър със светлините, да го изблъскат в ъгъла, за да спуснат вратата.
Вече имаха дванайсет, тринайсет, ако се брои и Фанинг. Работата на Ричардс беше почти приключила. Заповедта току-що беше дошла. ПРОЕКТЪТ НОЙ се разрастваше и се превръщаше в Операция Предстартова готовност. След седмица щяха да местят пръчките в Уайт Сандс. След това Ричардс вече нямаше да има контрол над събитията.
Последен модел разрушители на бункери. Така преди време ги беше нарекъл Коул, когато всичко беше само теория. Преди Боливия, преди Фанинг и всичко останало. Представи си само на какво ще е способно едно от тези създания в, да речем, планинските пещери на северен Пакистан, източните пустинни територии на Иран, разрушените сгради на Чеченската свободна зона. Мисли като за страхотна терапия, Ричардс: добро прочистване отвътре навън.
Може пък Коул и да е поумнял най-накрая. Но в негово отсъствие идеята беше заживяла собствен живот. Какво като нарушиха половин дузина международни споразумения, за които Ричардс се сещаше. Какво като беше най-тъпата идея, която беше чувал в живота си. Вероятно блъф, но блъфовете си имаха начин да бъдат предизвикани. И дали някой сериозно би си помислил, че може да задържи дори за една шибана секунда някоя от тези гадини в пещерите на северен Пакистан?
Чувстваше се зле заради Сайкс, но ни най-малко не съжаляваше. Човекът беше развалина, рядко излизаше от офиса си, откакто дойде заповедта от Специални оръжия. Когато Ричардс го беше попитал дали Лиър е знаел, Сайкс се засмя окаяно. Горкият, беше казал. Продължава да си мисли, че спасява света. Който, като се има предвид как се развиват нещата, може и от хич никакво спасяване да няма нужда. Не мога да повярвам дори, че такова нещо се обсъжда.
Бронирани камиони щяха да превозят пръчките до Гранд Джанкшън. От там щяха да ги превозят с влак до Уайт Сандс. Що се отнася до Ричардс: щом всичко стигнеше до очаквания край, той сериозно обмисляше да си купи имот, например в Северна Канада.
Първи щяха да изчезнат чистачите. Техниците и повечето от войниците също, като се започне с онези, които бяха най-смазани, като Полсън. След онзи ден на платформата Ричардс беше проверил документите му. Полсън, Дерик Г., възраст: двайсет и две. Влязъл в армията веднага след гимназията в Гластънбъри, Кънектикът; след година в пустинята върнат в страната. Нямаше рапорти, а и момчето беше умно, имаше много висок коефициент на интелигентност. Несъмнено е можел да постъпи в колеж или в офицерско училище. Тук беше от трийсет и шест месеца. Имаше две дисциплинарни наказания, защото заспивал два пъти на пост, и веднъж за неправомерно изпращане на електронна поща, но това беше всичко.
Притесняваше го всъщност, че Полсън знае; или си мислеше, че знае. Ричардс веднага го беше усетил. Не че Полсън беше направил или казал нещо, разбра го по лицето на Картър, когато отвори вратата на вана, все едно онзи нещастник Картър беше видял призрак или нещо още по-страшно. Никой, с изключение на научния екип и определените за четвъртото ниво чистачи, не припарваха там. В безделието по време на наряд в снега догадките бяха неизбежни. Само че дълбоко в себе си Ричардс знаеше, че Полсън е разказвал повече от слухове.