Хващам се за ръба на басейна, избърсвам очите си и ми става студено, но не от водата. Имало ли е други като мен?
И дали все още съществуват?
Въпросът е нов и неочакван, и никой в Литъл Кейм не си го е задавал досега, поне доколкото знам. Възможно ли е племето Ай’оа да знае повече, отколкото някой тук предполага? Някой някога изобщо помислял ли е да ги попита? В края на краищата, това е тяхната земя. Ако някой би могъл да знае тайните на елизиума, това ще са те. Имам ужасно много въпроси, които искам да задам на Ейо, ако го видя отново.
Ейо.
Въпросите внезапно започват да ми изглеждат не толкова важни в сравнение с него — студът отстъпва на неочаквана топлина.
Ейо не е като никой, когото познавам в Литъл Кейм. Първо, той е на моята възраст, но не това го прави различен. Той не е точно Ай’оа и определено не е от Литъл Кейм… изглежда повече като част от джунглата. Но може би съм повлияна от първото впечатление, защото се запознахме в дъждовната гора.
Хвърлям се във водата, плувам по гръб, гледам как дъждът пада върху стъкления таван и си представям как се стича по стените в басейна. Плувам под същия дъжд, който вали и над Ай’оа. И над Ейо. Момчето с орехово кафява кожа и очи с цвят на дъжд. Момчето, което ми показа другата страна на света. Дори сега усещам докосването му върху кожата си, когато танцувахме, и топлината на ръката му под главата ми, когато спях.
Искам да го видя отново. Имам нужда да го видя отново. Искам да видя Ай’оа и Лури, и Тримата, и танците около огньовете, но най-много искам да видя Ейо. Да го разпитам, да, но също така да го слушам как говори с красивия си акцент. Да ми разкаже как ходи на лов за анаконди и как дебне ягуари из джунглата. Животът му е съвсем различен от моя и се съмнявам, че някога бих могла да го разбера напълно. Но това само засилва интереса ми.
Кое е това момче от джунглата? Какво е то за мен?
Нищо — изсъсква в мен остър, критичен глас и ме изненадва със злобата си. — И трябва да си остане нищо. Той е опасност. Непредсказуем. Неконтролируема променлива. Не е за теб. Не е за теб.
Това е моят глас на учен, гласът, който използвам, когато правя тестовете на чичо Антонио или описвам какво виждам през микроскопа в лабораторията. Гласът ме ядосва и изпитвам желание да тропам с крак като дете, но вместо това покорно се потапям във водата с главата напред като видра, а после слизам надолу и кръстосвам крака на дъното.
Може ли безсмъртна да се удави?
Не научавам, защото щом оставам без дъх, се отблъсквам от дъното и изскачам на повърхността, като поемам дълбоко влажния въздух.
Връщам се в стаята си, обличам тениска и анцуг, излягам се на леглото и се приготвям да мързелувам през цялата вечер. Плуването не е изтощително — нищо не е изтощително, — но в момента съм отегчена от гимнастическия салон, социалния център и всичко останало в Литъл Кейм. Това е проблем, с който съм се сблъсквала преди. В Литъл Кейм винаги има какво да се прави. Едно от нещата, които чичо Паоло особено много внимава да избегне, е да ме остави да се отегча. Не е добър признак да се отегчиш от живота на седемнайсет години, ако ще живееш вечно.
След като проверявам, че майка ми не е вкъщи, вадя картата изпод килима в ъгъла и я разгръщам на леглото.
Проследявам с показалец земната площ на име Азия и запаметявам границите й, когато чувам рязко „чат“.
Моментално смачквам картата, без да се мъча да я сгъна по линиите и я натъпквам под възглавниците си. Оглеждам се наоколо ужасена, че тайната ми е разкрита. На вратата няма никой. Нито в антрето. Викам, но никой не ми отговаря от тихата къща.
Връщам се в стаята си и почти съм решила, че е било само паднал на покрива орех, когато чувам ново „чат“. После „чат-чат-чат“. На второто вече съм разбрала откъде идва звукът. Идва от най-широката от стъклените стени.
Когато заставам до прозореца и слагам ръка на стъклото, следващото камъче удря точно там, където е дланта ми. Дръпвам се назад и инстинктивно оглеждам ръката си, но, разбира се, камъчето е отскочило от стъклото.
— Ейо? — казвам невярващо, макар че няма начин да ме чуе.
Той стои от другата страна на оградата и когато вижда, че е привлякъл вниманието ми, пуска останалите камъчета на земята. Устните му се движат, но не мога да прочета какво казва. Притискам се до прозореца, поклащам глава към него и си мисля колко хубаво е, че свалих банския си и се преоблякох в дрешника, а не в спалнята, както правя понякога.
— Какво правиш тук? — изговарям бавно с устни, но виждам, че той не разбира. Сърцето ми бие ускорено от ужас да не го забележат, както и от вълнение, че го виждам. Вдигам пръст, а после и двете си ръце, обърнати с длани към него, докато той не кимва и не остава неподвижен. Изчакай.
След по-малко от минута изтичвам навън, оглеждам района и щом виждам, че е чист, заобикалям къщата и отивам на мястото, където Ейо стои на сантиметри от оградата.
— Не я докосвай! — извиквам тихо, когато го виждам да тръгвам напред. Той се отдръпва в последната секунда и въздъхвам с облекчение. Не искам да го видя изпържен, преди да ми каже защо е дошъл.
— Къде беше, птичке Пиа?
— Какво правиш тук? — казвам в същия момент.
И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.
— Не мога да дойда пак, Ейо.
— Все още ли си ми сърдита? — Изглежда искрено загрижен.
— Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… — Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. — Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.
— Трябва да се върнеш! — настоява той. — Има толкова много неща, които искам да ти покажа! Водопади и пещери, и…
— Ейо… — Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. — Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.
Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.
— Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.
— Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.
— И маймунката казва така.
— Ейо! — Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително — но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. — За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.
— Не ме интересува — отговаря той. — Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.
Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.
— Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.
— Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.
— Не можеш. Наелектризирана е.
Той свива мрачно рамене.
Казвам с въздишка:
— Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.