Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.
Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?
Никога няма да се стигне дотам — казвам си, — със сигурност няма да се стигне дотам.
Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.
— Какво означава това? — питам и соча надписа.
— Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.
За да не ги видя — мисля си, защото знам, че това е причината.
— Твоят Папи снощи е бил тук?
— Идва веднъж седмично.
— Ти така и не ми каза кой е. — Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? — Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!
— Разбира се, че не — отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. — Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. — Той вдига извинително рамене. — Така е честно.
— Сигурно — въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. — Но аз ще разбера рано или късно.
— Може би — съгласява се той.
Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.
Ейо спира на върха.
— Сигурна ли си за този план?
— Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? — Спирам до него. — Предполагам… че ще се видим пак?
Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.
— Не е нужно да се връщаш там — прошепва той.
— Ейо…
— Пиа… — Ръката му се плъзва по моята до лакътя ми и аз настръхвам. — Не е нужно да се промъкваш вън и вътре така, да се криеш под коли. — Той поклаща глава и присвива гневно очи. — Ти живееш в страх от тези хора. Защо не го признаеш? Това е клетка, Пиа. Трябва да го разбереш. Сигурно го усещаш всеки път, когато поглеждаш през рамо. Виж, и сега го правиш!
Наистина гледам през рамо, но не заради думите му. А защото се взирам към мястото, къде трябва да се намира превозното ми средство към дома… и там няма нищо.
Звукът на буботещи двигатели идва откъм реката, двамата с Ейо приклякваме в папратите и гледаме как джипът преминава покрай нас. Кара го пазачът, който трябваше да ме върне в края на своята смяна, но вместо това вози двама пътници. Непознати, брюнетка и белокос мъж.
— О, не! — Няма съмнение кои са.
Корпусът.
— Подранили са — прошепвам аз.
— Кои са те? — Ейо е приклекнал до мен и продължава да държи ръката ми.
— Те са външни. Идват да видят мен! — И когато пристигнат в Литъл Кейм и ме потърсят, истината ще бъде разкрита. Всичко — и всички — ще бъде застрашено. Аз, леля Хариет, Ейо.
Не. Не Ейо. Не мога да му позволя да се забърка в това. Спомням си какво му казах онази сутрин, когато едва успях да се промъкна в Литъл Кейм. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да… — Все още не съм съвсем сигурна какво биха направили, но знам, че не искам да науча.
Още един джип се приближава с ръмжене. Кара го друг пазач и в него е багажът на представителите на Корпуса.
— Трябва да се кача на един от тези джипове — прошепвам.
— Ейо, непременно трябва да се върна в Литъл Кейм, без никой да забележи.
Той като че ли иска да поспори с мен за това, но въздъхва и кимва.
— Ще ти помогна.
— Как…
Но той вече е изчезнал и тича през джунглата след джиповете. След секунда единият профучава край мен. След това чувам писък и приглушени крясъци. Следвайки стъпките на Ейо, отминавам суматохата и се скривам зад един бразилски орех извън полезрението на джиповете. Надничам зад дървото и виждам всичко.
Ейо е застанал в средата на пътя, кръстосал е ръце пред гърдите си и пречи на колата да мине. Шофьорът се е изправил, крещи и му маха да се отдръпне. Този джип е открит и няма пътници, само купчина багаж. Другият е продължил — виждам светлините на стоповете му сред дърветата. Вероятно дори не са разбрали какво става.
Ейо ме стрелва с очи. Той започва да крещи на шофьора на езика на Ай’оа. Шофьорът не разбира нито дума, но аз схващам достатъчно.
— Качвай се, птичке Пиа, преди да ме е сгазил! — крещи той. — Искаш ли да се върнеш на онова място? Това е твоят шанс. Отивай, преди този идиот да направи нещо глупаво и да ме принуди да го пронижа със стрелите си!
Надявам се, че ще задържи вниманието на шофьора, хуквам към джипа, скачам вътре и се приземявам върху купчина куфари. Свивам се на кълбо върху мръсната постелка на пода и издърпвам върху себе си една чанта на точки. Виковете продължават още минута и се състоят предимно в ругатните на шофьора по адрес на глупостта на туземците. После джипът потегля и с тътен се понася по пътя. Подавам главата си само колкото да погледна назад. Ейо стои на пътя и ме наблюдава.
Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.
— Надявам се — прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.
Глава 20
Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове — всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло — първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.
Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми — замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.
Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.
Двигателите на колите загасват.
В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това — ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?
Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.