Само след час бе изпил достатъчно. Беше на ръба да се напие и се опасяваше, че няма да го избегне, ако продължи. Вече знаеше, че този път алкохолът няма да го унесе, така че плати и тръгна към къщи.
Докато караше по улиците в хладната нощ, той два пъти обърка пътя и се изсмя с глас. „Едно време беше най-добрият следотърсач в историята! Ха! Виж се сега, собствената си къща не можеш да намериш!“
Накрая обаче я откри — порутена едноетажна развалина с една спалня, баня, кухненски бокс и малък двор, ограден с мрежа. Нищо особено, но това беше домът му. „Домът ми, скъпият ми дом.“ Адамс се изкикоти, остави велосипеда в двора, запрепъва се към мрежата и я отвори. Подпря се на рамката на вратата, докато търсеше ключовете си и няколко пъти не улучи ключалката. Не беше съвсем пиян, но алкохолът определено не се отразяваше добре на координацията му.
След доста ругатни най-сетне успя и пристъпи в антрето. Тогава за пръв път си даде сметка за нещо, което трябваше да усети много отдавна. В дома му имаше някого.
Понечи да влезе, но замръзна на място, усетил студеното стоманено докосване на едрокалибрен пистолет, опрян в тила му.
Адамс моментално изтрезня.
2
Лампата светна и едва не го ослепи след непрогледния мрак. В очите на Адамс се вряза остра болка, която се впи директно в мозъка му. След няколко секунди той се ориентира и видя, че в стаята има четирима мъже, включително онзи зад него, който държеше пистолета. Бяха облечени с еднакви сини костюми, бели ризи и тъмносини вратовръзки. Не се съмняваше, че останалите трима също са въоръжени.
Двама от тях застанаха от двете му страни, а третият — точно пред него, само на половин метър разстояние. Имаше къса коса, подстригана на канадска ливада, проницателни очи, скрити зад очила без рамки, и плавни, спокойни движения. Приближи се към Адамс и се втренчи в лицето му с едва прикрито презрение.
— Къде е тя? — попита той студено и монотонно.
— Коя? — попита Адамс. Беше напълно объркан, и то не от изпития алкохол.
Мъжът насреща му не отговори. Просто заби облечения си в кожена ръкавица юмрук в лицето му.
Главата на Мат отскочи назад, кръв шурна от носа му и накваси тънкия килим. Той падна на коляно, моментно зашеметен. От острата болка очите му се насълзиха, но това беше най-малкият му проблем.
— Да не си играем игрички, господин Адамс — спокойно каза мъжът. Насилието ни най-малко не се бе отразило на самообладанието му. — Знаете за кого говорим. Къде е тя?
Адамс тръсна глава, сведе очи и изплю кръв на пода. После отново вдигна поглед.
— Вижте какво — каза той, — изобщо не разбирам за какво говорите.
Мъжът въздъхна, изви театрално очи към тавана и злобно заби ботуш в лицето му. Главата на Адамс отново отскочи назад, привидяха му се звезди и ушите му изпукаха.
— Бившата ви съпруга — раздразнено поясни мъжът. — Доктор Евелин Едуардс. Къде е тя?
Главата на Адамс забуча, но не от поредния удар, а от объркване.
„Бившата ми съпруга ли? Лин?“
— Мъртва е — кратко отвърна той.
„Нали е мъртва?“
— Ако е мъртва — замислено каза мъжът, — как си обяснявате имейла?
— Имейл ли? — учуди Адамс. — Какъв имейл?
Онзи с костюма тръгна напред, за да го удари отново, но Адам умиротворително вдигна ръка.
— Ей, ей, не знам за какво говорите! Последните четири дни бях на обиколка!
Мъжът спря, за да обмисли положението.
— Тоест не сте видели имейла? — попита той накрая. Извади лист хартия от джоба си и го вдигна пред лицето му.
Адамс затвори очи и отново ги отвори в опит да се съсредоточи. Това беше разпечатка на имейл. Разпозна собствения си адрес, но не и този на подателя. Вгледа се отново и докато четеше, пропъди болката от главата си.
Мат, Лин е. Нужна ми е помощта ти. Някой се опитва да ме убие, не знам кой. Може да е армията, правителството, дори НАСА. Не знам на кого да се доверя, освен на теб. Моля те, знам, че мина много време, но се нуждая от помощта ти. Да се видим в парка. Моля те, ела колкото може по-скоро. Лин.
Адамс се втрещи. Съобщението от Лин ли беше? Погледна датата — преди два дни. Четири дни след катастрофата с хеликоптера, при която уж беше загинала.