Той отново обмисли изчезването на Лин и погледна към пещерата с други очи. Лин беше жива, той го знаеше. Не беше наясно къде точно, но някъде във Вселената тя беше жива. И той нямаше да се откаже, докато не я намери.
Част пета
1
Лин се събуди и ръцете й инстинктивно се насочиха към корема. Нямаше как да бъде сигурна, но се чувстваше добре и засега това трябваше да е достатъчно. Къде се намираше обаче? Беше тъмно, а земята под нея беше камениста. Дали все още беше в пещерата? Вдигна очи и видя звезди. Не, беше някъде навън.
Какво ли се беше случило? Присъствието й в камерата очевидно някак си бе променило механиката на времево-пространствения тунел и той беше действал по непредвиден начин. Внезапно й мина неприятната мисъл, че може да се намира където и да било из Вселената.
Тя рязко вдигна глава, за да погледне отново звездите, и веднага се почувства по-сигурна. Все още беше на Земята, в това нямаше съмнение, при това в Северното полукълбо и лесно различаваше познатите очертания на Голямата мечка и Орион, намери и Венера — всичките бяха на обичайните си места. Когато се обърна, видя и Луната, която я осветяваше с цялото си великолепие. Освен това си даде сметка, че ако действително се намираше на друга планета, вероятно нямаше да може да диша. Въпреки това обаче не знаеше къде е и тръгна да огледа пейзажа наоколо.
Скоро толкова се умори, че й се прииска да полегне. Откри място, което й се стори безопасно — на завет под една скала, направи си възглавница от якето си и след секунди заспа.
Събуди се на следващата сутрин, огряна от лъчите на слънцето. Прочисти ума си и тогава чу звука. Беше странен, непознат, никога не беше чувала нещо подобно — приличаше на ръмжене на гущер. Тя се огледа и очите й се разшириха, когато видя животните на билото на малкия хълм пред нея. Бяха огромни и покрити с пера и докато наблюдаваше как се разхождат по пустия пейзаж, Лин беше сигурна, че никога не е виждала такива. Или пък беше?
Вдигна очи към слънцето, сякаш за да се увери, че все още е на Земята. Изправи се на крака и отново тръгна. Вървя много дълго и по всичко личеше, че се намира в пустиня. Не спря с часове, беше изтощена и все пак не откри признаци на живот, като се изключат онези странни същества. Нямаше и следи от хора.
Седна и огледа пустинната картина. Храстите, които успяваше да различи, й изглеждаха познати, но какво знаеше тя за храстите в пустинята? Почти нищо. Онези същества обаче я притесняваха, напомняха й на нещо, което беше виждала преди, в учебник в училище или може би в университета. Но учебник по какво?
Накрая отговорът я зашлеви със силата на парен чук.
2
През следващите няколко дни тя продължи да се придвижва напред, докато накрая стигна до голяма река, която мощно течеше сред иначе безплодния терен. Щеше да й спаси живота и Лин реши да се придържа към нея, като се храни с малкото, което открива из пустинята и пие прекрасната чиста вода.
И така един ден ги видя, първо отдалеч — шестима, движеха се към реката. Скри се зад купчина камъни и продължи да наблюдава съществата, които разпозна с ужасяваща сигурност. Ходеха изправени на два крака, бяха високи около метър и шейсет и мускулестите им тела бяха почти изцяло покрити с косми. Чертите им не се различаваха много от нейните и тези на хората, които познаваше, но очевидно не бяха хомо сапиенс.
Гледа ги, докато пиеха и се къпаха около час, общувайки със смесица от ръмжене и подсвирвания, докато накрая излязоха от реката и тежко се запътиха натам, откъдето бяха дошли.
Видяното й помогна да разбере какво се беше случило и за да изпита хипотезата си, прекара следващите няколко нощи взирайки се в звездите, като измерваше движението им, доколкото й беше възможно.
След няколко нощи беше сигурна — ужасена, но сигурна.
Съществата, които видя край реката, присъстваха в много от книгите за еволюцията на човешкия вид, които бе прочела в „Харвард“, както и в някои от онези, които беше изучавала при последните си изследвания. Те бяха членове на изчезнал подвид — хомо неандерталенсис.