След двайсет и четири часа той пресече мексиканската граница пеша по една от безбройните неохранявани пътеки, които бе открил, когато преди години работеше наблизо — преди „инцидента“, преди кошмарите, преди животът му да отиде по дяволите.
Когато се качи на самолета в Мексико Сити, изведнъж го връхлетя ужасна умора. Това бе ефект от адреналина, отмъщението на парасимпатичната нервна система, която пораждаше мощно желание за сън. Той си даде сметка какъв дар е това и щом седна на мястото си позволи да затвори очи и да се отпусне.
Най-сетне заспа.
Адамс бавно подкара своята „Тойота Ленд Круизър“ по неравния път през пустинята, като вземаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колкото и да натискаше газта, колата отказваше да се движи по-бързо.
Погледна през предното стъкло към пламтящото слънце и отклони поглед, а в главата му затуптя болка. Отби встрани. Нямаше смисъл. Следваше камиона вече от три дни и нямаше изгледи да го настигне. Имаше нужда от почивка, искаше да затвори очи само за половин час. Бе идвал тук безброй пъти и знаеше какви ще са последствията, ако заспи, но въпреки това не можеше да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме, поне веднъж, поне този път. Но беше толкова уморен…
Вървеше през пустинята и следваше следите от гуми, които излизаха от пътя само на петстотин метра от мястото, където спря да си почине. Слънцето беше по-ниско, бяха изминали няколко часа. Той изруга, беше наясно какво означава това. Щеше да открие камиона, както хиляди пъти досега, да отвори вратите с надеждата, че този път ще бъде различно. Знаеше, че няма да бъде различно, и все пак продължи по следите още километър и половина по прашния терен, докато откри камиона изоставен, осветен от лъчите на умиращото слънце.
Приближи се до задната врата с ръка върху пистолета, а с другата посегна към нажежената метална дръжка. Пое си дълбоко дъх и с отчаяната надежда, че този път няма да е същото, отвори широко вратата. После се вторачи в онова, което лежеше в дъното на камиона, и както всеки път — отвори уста и закрещя.
Адамс се стресна и отвори очи. Жената до него бе сложила ръка на рамото му и се опитваше да го събуди. Той я погледна объркан, с притворени очи.
— Добре ли сте? — попита тя с тревожно изражение.
— Съжалявам — отвърна Адамс и опита да се усмихне. — Просто лош сън.
Жената кимна с разбиране.
— Боже — каза тя, явно трогната от видяното. — Трябва да е бил много лош.
Сложи ръка върху неговата и Адамс усети благодарност за човешкия контакт. Усмихна й се, този път както трябва.
— Да — каза той, без да знае как иначе да отговори. — Много лош.
— Какво? — кресна Джейкъбс в слушалката, а чашата чай се завъртя в чинийката си.
— Мъртви са — каза гласът от другата страна. — Или поне трима от тях, четвъртият е бил обезвреден и сега е в болница.
Джейкъбс не попита за подробностите. Просто бяха подценили Адамс. Ако успееше да се добере до Евелин Едуардс, щеше да научи какво се е случило при глетчера Пайн Айлънд, какво бе открито там. После щяха да разберат още хора — веднъж споделена, с тайната беше свършено.
— Взел е автобус до Канада, късно снощи е стигнал до депото в Уинипег.
— Нека нашите хора в Агенцията за национална сигурност да прегледат камерите за наблюдение, после да проследят движението му из града.
Както в повечето градове, улиците на Уинипег също бяха пълни с камери за наблюдение. С помощта на някои параметри софтуерът за лицево разпознаване можеше да проследи движението на даден човек от камера до камера.
— Да, сър.
— И разбери дали са успели да засекат доктор Едуардс.
Най-конкретните сведения, които имаха за местонахождението й, бяха отпреди повече от четири дни — интернет кафе в Пунта Аренас, в южната част на Чили. Когато екипът им пристигна там, тя отдавна беше изчезнала. Съобразителна жена, това поне беше сигурно.
— Да, сър.
— Дръж ме в течение как върви анализът на досиетата им. Мястото на срещата може да е там и да чака да го открием.
Хората често се връщаха на познати места, което ясно личеше от тревожния имейл, изпратен от Едуардс. Въпросът беше дали информацията е записана някъде. Ако беше, суперкомпютърът на Агенцията за национална сигурност рано или късно щеше да го намери. Беше само въпрос на време, докато предъвче всички данни.