Лицето й поруменя и по бузите й рукнаха сълзи.
— Не можах да спася никого! — изхълца тя.
Адамс отиде при нея и я прегърна, а тя се тресеше от ридания.
— О, Мат, трябваше да се опитам да ги изкарам оттам! Само че не го направих, просто скочих, спасих себе си, а останалите са мъртви! Всички са мъртви!
Адамс я прегърна силно и тя се отпусна съсипана на гърдите му. Можеше да й каже, че е постъпила правилно, че ако беше останала да помогне на другите, сега щеше да е мъртва, че така или иначе е било невъзможно някой да оцелее, но знаеше, че това са просто изтъркани фрази. Лин беше изключително талантлива жена, най-интелигентната, която познаваше. Не би могъл да й каже нещо, в което собственият й логичен ум не я бе убедил. Истината беше, че бе постъпила по единствения възможен начин и Адамс знаеше, че тя рано или късно ще го приеме.
Затова просто я прегърна и я остави да поплаче.
— Откри ме един рибарски траулер — продължи тя след известно време, а той все още седеше до нея и държеше ръката й. — Видели експлозията. Подскачах във водата като кегла, раницата ме държеше на повърхността. Когато екипажът ме изтегли, почти бях изпаднала в хипотермия и губех съзнание от шока. Те ме върнали на брега в Южен Чили, съобщили за катастрофата и ме откарали в болницата. Когато най-сетне се свестих и осъзнах къде се намирам, изпаднах в паника. Умолявах лекаря да ме пусне и да скрие факта, че изобщо съм била там. Дадох му друга версия на събитията, казах, че се боя за живота си. Така си беше — ако регистрираха катастрофата и някой споменеше, че има оцелял, щяха да ме подгонят. Нямам никакви съмнения, че взривът в хеликоптера беше екзекуция. Онова тяло е много важно за някого.
Адамс си даде сметка, че има още доказателства за това — прочетеният имейл, опитът да изтръгнат информация от него — но реши да я остави да завърши разказа си, преди да потвърди подозренията й със своята история.
— Докторът се съгласи и дори ми даде пари, за да ми помогне. На следващия ден стигнах до вътрешността на континента, оттам ти пратих съобщението. Не знаех какво друго да направя, на кого другиго да се доверя. Съобщих за находката на директора на НАСА, кой друг ми оставаше? Може би НАСА са замесени, може би не, някаква група е подслушала разговора и се е намесила, кой знае? Може би инженерите изобщо не са били от армията. Знам само, че някой иска да убие всички, които знаят нещо за онова тяло.
Лин погледна Адамс в очите и стисна ръката му още по-здраво.
— Дори не знаех дали ще ми повярваш, гледах репортаж, че съм била убита при „инцидента“. Молех се имейлът да стигне до теб и да му повярваш. Не можех да се обадя, рискувах да проследят разговора. Кодирах съобщението и използвах няколко задънени канала, за да не е ясен произходът му. Ако не се беше появил до няколко дни, щях да се опитам сама да напусна страната. Паспортът ми още е у мен, но не искам да го използвам, сигурна съм, че по летищата ме издирват.
Ако четирима въоръжени мъже не се бяха опитали да го пребият, за да научат къде се намира Лин, Адамс щеше да реши, че тя страда от параноя. Изглежда обаче наистина я гонеха някакви хора, които бяха успели да прочетат имейла й. Надяваше се, че не са стигнали по-далеч.
Лин отново вдигна глава и го погледна в очите.
— Вярваш ли ми?
Той се взря в нея, потъвайки в бистрите зелени езера на очите й.
— Вярвам ти. — Прегърна я силно и я целуна по бузата. — Вярвам ти.
Стивън Джейкъбс размести дънерите, които горяха в голямата камина, и по-скоро усети, отколкото видя как командир Флин Елдридж влезе в дневната.
Елдридж, бивш командир от Екип 6 на военноморските тюлени, сега командваше още по-потайна група. Тя беше позната като „Бригада Алфа“, помещаваше се в Невада и следваше заповедите на организацията, оглавявана от Стивън Джейкъбс. Състоеше се изцяло от бивши военни от специалните части, вербувани от военноморските тюлени, разузнавателния отряд на морската пехота, зелените барети, Делта форс и от специалните части на военновъздушните сили. Бяха частна армия, която не следваше заповедите на правителството и можеше да съществува над закона благодарение на протекциите на организацията на Джейкъбс.
Елдридж се наслаждаваше на всяка минута — Конгресът не го следеше, никой не му дишаше във врата, не му налагаха абсурдно рестриктивни правила за действие — а за Джейкъбс единствено резултатите имаха значение. По тази причина Елдридж бе получил картбланш, стига да си свършеше работата — факт, който безкрайно допадаше на безскрупулната му, агресивна природа. Ако трябваше да получи информация от някого, можеше да го изтезава. Ако трябваше да стресне някого, имаше право да застреля човека до него.