Беше цар в собствения си малък свят — свят на убийци наемници, на които се налагаше единствено със силата на волята си. Понякога си мислеше, че има опасност да заприлича на мъжете от специалните части на САЩ, изпратени в джунглите на Лаос и Камбоджа, за да обучават партизаните, които бяха минали на страната на местните по време на войната във Виетнам. Това бяха мъже, с които тамошните хора се отнасяха като с богове и които напълно бяха изгубили представа за реалността. Той обаче винаги си дърпаше юздите, когато усетеше, че е наближил тази граница. Все пак беше професионалист. Безскрупулен, страшен, безмилостен, но въпреки това професионалист.
Само че, докато влизаше в просторната, облицована с махагон дневна в имението на Джейкъбс на брега на река Потомак във Вашингтон, Елдридж ясно осъзнаваше скорошния си провал. Първо, докато бяха в Антарктида, не се беше уверил, че всички в хеликоптера са мъртви. Второ, четирима от хората му сериозно бяха подценили бившия съпруг на оцелялата, Мат Адамс. Сега той без съмнение щеше да се срещне с Едуардс и тогава… кой знае?
— Сър — високо каза Елдридж и застана мирно зад възрастния човек.
Джейкъбс продължи да бърка в огъня, като събаряше живи въглени, за да разпали угасналите цепеници и да подхрани пламъците.
— Добър вечер — каза накрая, без да се обръща.
Разпалва огъня още няколко минути, а неудобството на Елдридж все повече нарастваше.
Накрая Джейкъбс се обърна и срещна погледа на командира от специалните части.
— Сигурен съм, че разбирате как организацията ни реагира на провала.
Елдридж кимна — сам беше екзекутирал няколко души, които явно не отговаряха на стандартите на организацията.
— Колко сигурен се чувствате в момента? — директно попита Джейкъбс.
Елдридж неловко пристъпи от крак на крак. Не беше свикнал заплахите да са отправени към него.
— Дайте ми още една възможност, сър — каза той. — Ще ги спипам.
Джейкъбс се усмихна, успокоен от увереността на Елдридж. Не знаеше дали тя се дължи на заплахата от екзекуция, или на мисълта за наградата, ако всичко мине според плана. Така или иначе му повярва.
— Добре. Трябва да намерим тези двамата, и то бързо.
Елдридж кимна.
— Имаме ли някакви следи?
За пръв път тази вечер Джейкъбс се усмихна.
— Всъщност имаме.
5
— Толкова е странно — каза Лин, стиснала чаша кафе.
— Кое? — попита Адамс, а по челото му изби пот. В самолета бе поспал няколко часа, преди кошмарите да го събудят, но сега не успяваше. Колкото и странно да беше, след като бе получило сън, тялото му жадуваше за още.
— Другият хеликоптер — веднага отговори Лин. — Проверих някои неща, след като пристигнах. Изглежда, че той е изчезнал. Няма летателни планове, няма документи, че е излетял или дори че някога се е приземил. Може би не търся където трябва, но той сякаш изобщо не е съществувал.
— Прилича ми на работа на военните — каза Адамс, докато мислеше за визитата в къщата му и за подозренията си, че четиримата бяха правителствени агенти. — Сигурно имат нещо общо с разузнаването.
Лин кимна.
— И аз така си помислих — продължи тя. — Но защо? Защо им е да го правят?
— Сигурно биха се позовали на националната сигурност, но кой знае всъщност? Може да са отцепници, може да са всякакви. Ясно е единствено, че са безскрупулни. — Адамс посочи към раницата. — Доказателствата, които си събрала, са единственото, с което можем да преговаряме.
Адамс се протегна и се замисли за онова, което беше в раницата. Видеозапис на мястото с висока резолюция, мерки, бележки, диаграми и най-вече ДНК проби от самото тяло.
— Ако искаме да се измъкнем, трябва да научим повече за това тяло — чие е, как се е озовало там и защо е толкова важно. — Той продължи да разсъждава: — Трябва да се върнем в Щатите, да изследваме пробите, да копираме останалите доказателства и да ги разпространим. Като застраховка.
Лин кимна — знаеше, че е прав. Изведнъж много се зарадва, че му изпрати имейл. Той винаги беше толкова уверен, толкова силен. Въпреки собствената си сила тя се беше почувствала тъй изгубена и сама срещу огромната машина на американското правителство — или който всъщност я преследваше.