Елдридж кимна.
— Добре. — Той взе пликчето със зъба. — Трябва веднага да го изследваме.
Стивън Джейкъбс беше възбуден. Току-що беше долетял в Швейцария, за да види машината със собствените си очи и напредъкът на екипа в ЦЕРН искрено го радваше. Наистина щяха да успеят!
Прибираше се у дома в собствения си частен самолет, на единадесет хиляди метра над земята, когато телефонът иззвъня.
— Джейкъбс — каза той, приемайки обаждането.
— Сър — избуча дълбокият бас от другата страна, — обажда се Елдридж. Ситуацията е овладяна.
— Сигурен ли си? — попита Джейкъбс.
— Да, сър. Хеликоптерът е почти напълно унищожен, но успяхме да открием три обгорели зъба. ДНК тестовете потвърждават, че два от тях са на Матю Адамс, а третият — на Евелин Едуардс. Няма начин да са оцелели. Всичко свърши.
Джейкъбс се облегна в тапицираната с кожа седалка. Всичко беше свършило, да. Освен това всичко тъкмо започваше — смъртта на двамата бегълци оповестяваше началото на новия световен ред.
— Браво — каза накрая той. — Можеш да се върнеш у дома и да заемеш мястото си сред нас. Почти е време.
Джейкъбс почти почувства вълнението на мъжа отсреща, то сякаш се излъчваше по сателитния телефон.
— Тъй вярно, сър — отвърна командирът на Алфа бригадата, а Джейкъбс постави слушалката на мястото й и прекъсна връзката.
„Да — каза си той и се протегна в стола, щастлив заради новините от Перу. — Почти е време.“
19
Адамс огледа пустинята, търсейки признаци на живот, докато се настаняваха във временното убежище, но не откри нищо. Уверен, че са в безопасност, той дръпна завивките върху двама им и прегърна Лин с една ръка, за да й помогне да се стопли.
След взривяването на хеликоптера предишната нощ двамата се възползваха от падналия мрак и няколко часа вървяха през пустинята. Навигационната система на хеликоптера определи точното им местоположение, а Адамс прецени в каква посока се намира най-близкият голям град — Арекипа. Използвайки звездите за ориентир, до зори двамата изминаха девет километра и бяха на ръба на изтощението.
При нормални условия Адамс щеше да издържи много по-дълго, но липсата на сън в последно време му се отразяваше жестоко и го превръщаше в трепереща развалина. Решиха, че през деня ще почиват — като се движеха през нощта, по-ефективно се справяха с мразовитите температури в пустинята, а и оставаха незабелязани — и през следващия половин час Адамс подготви убежището им в една естествена пукнатина, добре скрита сред куп избелели от слънцето скали.
Той се надяваше, че няма да ги издирват, но знаеше, че трябва да внимават. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв и той я избърса.
— Как са венците ти? — попита той. Кръвта му напомни какво бяха сторили, за да избягат.
— Не толкова зле, предвид обстоятелствата — отвърна Лин с усмивка, която разкри празнината сред горните й зъби.
Предишната нощ Адамс бе започнал маневри, за да могат онези, които ги наблюдават, да привикнат към хаотичните движения на хеликоптера. Когато ракетите бяха точно зад тях, а ръбът на каньона — точно пред тях, той намали скоростта, насочи хеликоптера към земята и двамата скочиха. Паднаха от три метра на твърдата прашна земя, а после се изтърколиха към ръба по грубия пясък. Видяха как ракетите улучват хеликоптера, който избухна с грандиозен апокалиптичен рев и се срина на дъното на каньона.
Спряха само на една ръка разстояние от огромната пропаст и Адамс прегърна здраво Лин, за да я предпази от горещия дъх на експлозията. Щом температурите започнаха да спадат, той я пусна, а по ризата му бяха останали петна кръв от устата й.
Адамс знаеше, че без доказателства, че са загинали в избухналия хеликоптер, гонитбата ще продължи, затова използва безценните секунди преди падането, за да ги осигури. Взе джобния си нож и обърна острието така, че да му служи като клещи, после бързо изтръгна два от зъбите си, опръсквайки кабината с кръв. Прималя му от болка, но не изпусна управлението на хеликоптера и отново използва инфрачервената примамка. Тя отклони още една ракета, а през това време Лин го удиви, като решително дръпна клещите от ръцете му, извади си един зъб и го хвърли на пода на кабината. Когато го погледна, от устата й капеше кръв и той видя непоколебимостта в очите й. Не искаше тя да последва примера му, но разбираше, че това е логично — ако преследвачите откриеха зъби само от единия, като нищо щяха да продължат издирването, докато с категорични доказателства за два трупа вероятно нямаше да си направят този труд.