Тогава той насочи хеликоптера надолу, с Лин си размениха по още един окуражаващ поглед, отвориха вратите и скочиха.
Час по-късно ролите се смениха и Лин прегърна Адамс, който трепереше, без да може да спре. Зъбите му тракаха, цялото му тяло се тресеше неконтролируемо.
Бяха взели допълнителни дрехи от хеликоптера, както и няколкото одеяла, които успяха да намерят. Лин го уви плътно в тях, но той продължи да трепери така силно, че тя се уплаши. Даде му вода и част от храната, която откриха на борда, а после го принуди да изяде две шоколадчета. След това се съблече, съблече и него и се пъхна под одеялото, преплитайки крайници с неговите, за да сподели топлината на тялото си.
Прегърна го и допирът на тялото й до неговото събуди ярки спомени за общото им минало, когато лежаха в леглото с часове, любеха се, почиваха в прегръдките си и се любеха отново. Сега си даваше сметка, че тогава бяха щастливи. Защо не го беше разбрала? Работата й беше попречила да се отдаде напълно на мига, когато е с него, да бъде истински щастлива с него. Дори докато лежаха заедно в блажена хармония, тя не можеше да се сдържи и мислеше за следващия си изследователски проект. Кого да привлече, как да съберат средства, какви резултати могат да очакват? Списъкът ставаше все по-дълъг и накрая започна да ги отдалечава един от друг.
Адамс се наслаждаваше на живота тук и сега, а Лин бе обсебена от работата си. Когато съпругът й спомена деца, тя се изсмя на предложението му — нима не знаеше каква е професията й, колко време и енергия поглъща? Децата определено трябваше да почакат. Адамс поиска да разбере колко и тя не можа да му отговори. След това останаха заедно още малко, но беше ясно, че приоритетите им са различни. Постепенно се отчуждиха толкова, че им оставаше единствено разводът.
А сега? Докато държеше Мат в прегръдките си, а топлината на кожата й проникваше в тялото му, тя си даде сметка колко е сгрешила. Докъде я беше докарала работата й? Живееше сама, опитваха се да я убият и единственият човек, към когото можеше да се обърне, бе мъжът, с когото бе живяла в самото начало. Тя беше сред най-добрите в своята област, разбира се, но какво значение имаше това сега?
До нея Адамс се раздвижи и отвори очи, замаян и дезориентиран.
— Лин? — безсилно каза той.
— Спокойно — отговори тя и го прегърна по-силно. — Всичко е наред. Просто имаш треска.
Лин видя как той отново затваря очи и усети как си поема дълбоко дъх. После отново ги отвори и се взря право в нейните.
— Не — тъжно каза Мат. — Не е.
Все още жадуваше за сън, няколко часа истински, дълбок сън. Можеше да продължи да се преструва, че има треска, но дължеше истината на Лин.
— Не мога да спя — простичко каза той и забеляза изненадата й. — Сънувам кошмари.
— Как…? Защо?
Главата й не го побираше. Онзи Мат Адамс, когото бе познавала, нямаше никакви проблеми със съня. Беше пълен с живот, оптимизъм и надежда и когато дойдеше време да си легне, се унасяше съвсем безгрижно.
— След като се разделихме — започна той, доволен, че най-сетне ще му олекне, че най-сетне ще сподели проблемите си с някого, и то точно с нея, — бях привлечен от правителството.
— Какво?
Лин отново се изненада. Когато бяха заедно, той не беше показал никакъв интерес към възможността да работи за правителството, в това беше сигурна. Знаеше, че Мат е най-добрият следотърсач в резервата и често помага на местната полиция с по-заплетените случаи, но да работи за правителството беше нещо съвсем друго.
— За „Имиграция и митници“ — поясни той. — Сформираха отряд на име „Сенчестите вълци“, за да следи контрабандистите в граничните територии между Мексико и САЩ. До един следотърсачи като мен, от девет различни племена. Чули за мен и ме поканиха.
— И ти прие? — попита Лин. Отново й беше трудно да свърже чутото с онзи Мат Адамс, когото беше познавала.
— Какво друго ми оставаше? — попита той. — Разведохме се, ти ми каза, че трябва да си намеря посока в живота, както ти — с твоята работа. Появи се възможност и аз се възползвах.
Лин кимна — съжаляваше, че отчасти е била отговорна за решението му.
— Продължавай — нежно го подкани тя.
— Ами, работих с Вълците години наред, станах най-добрият в отряда — успехите ми нямаха аналог. Но един ден всичко се промени.