Лин видя погледа му — измъчен, виновен, изтерзан, но не каза нищо. Знаеше, че той ще продължи, щом е готов.
— Получихме сведения за група контрабандисти на деца. Знаехме за тях, прекарваха деца през границата вече няколко месеца, но не успявахме да ги хванем. Този път ни съобщиха марката и модела на камиона им и разбрахме, че са ни в кърпа вързани. — Погледът му се отклони встрани, изгубен в миналото. — Деветдесет и пет километра следвахме камиона през териториите на тохоно о’одхам и накрая го открихме, само на шестнадесет километра от границата. Беше празен, изоставен в пустинята, в жегата. Доближихме се внимателно, очаквахме контрабандистите да побегнат, но когато погледнахме в кабината, там нямаше никого. Следите в пясъка издаваха, че шофьорите са си тръгнали предишната нощ, може би дори предишния ден. Камионът стоеше там от двадесет и четири, може би дори тридесет и шест часа. — Адамс млъкна за момент и си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Заобиколихме, за да проверим какво има отзад, но вече знаехме, заради миризмата. Трупове. — Той затвори очи в опит да прогони спомена. — Зад вратите ни чакаше кошмар. Шейсет и седем деца, някои само на три години, натъпкани в задната част на камиона, без възможност да се движат, изоставени, за да умрат насред пустинята. Лятото беше в разгара си, температурата вътре сигурно е достигала шейсет и пет градуса. Камионът не се проветряваше. Били са обречени.
Когато си спомни ужаса, разкрил се пред него при отварянето на вратите, по бузите му потекоха сълзи.
— Бяха мъртви — всичките, до едно. Бяха умрели от горещината и от задушаване. Представяш ли си какво им е било? Затворени в тази пещ, без да могат да излязат, а до тях, над тях и под тях умират хора. Навсякъде имаше следи от диария и повръщано, бяха издраскали вътрешността на камиона в опитите си да се измъкнат. — Адамс избърса сълзите си и погледна към Лин. — Знаеш ли защо контрабандистите са ги оставили там? — Лин поклати глава. — Защото разбрали, че Вълците ги преследват. Решили, че няма да се измъкнат, зарязали камиона и избягали пеша. Заради нас.
Той сведе поглед, твърде разстроен, за да продължи. Лин го притисна към себе си и топлината на телата им й внуши уют и сигурност.
— Нищо не си можел да направиш — тихо каза тя, макар да знаеше, че така няма да го успокои.
— Можех да открия камиона по-рано — моментално отвърна Адамс. — Предполагаше се, че съм най-добрият, а се провалих. Провалих се ужасно, а всички те са мъртви, защото не бях достатъчно бърз, достатъчно добър. Опитах се да продължа работата си, но скоро след това започнаха да ме мъчат лоши сънища. Влошаваха се все повече и повече, превърнаха се в кошмари и скоро ме беше страх да легна да спя. След известно време изобщо не можех да работя. Бях… повреден. Накрая ме уволниха и се върнах в резервата, оттогава едва свързвам двата края. — Адамс взе ръцете на Лин в своите и се вгледа в дълбоките й бляскави очи. — Може би не си даваш сметка за това, но ти ми даде причина да живея — каза накрая той. — Благодаря ти.
Сърцето на Лин подскочи в гърдите й. Беше изложила живота му на опасност, а той й благодареше? И по нейните бузи рукнаха сълзи и тя осъзна нещо, което не искаше да признае. Все още го обичаше и беше сигурна, че и той още я обича.
Докато голите им преплетени тела се притискаха едно към друго, Адамс изтри сълзите й, приближи лице и докосна устните й със своите. Отначало просто проверяваше реакцията й, но тя отвърна на целувката му с неочаквана страст. Съзнанието, че желанието е взаимно, успокои и двамата и те се отпуснаха напълно и влязоха в идеален синхрон, а натрупаните през последните няколко дни стрес и адреналин се превърнаха в страст и телата им налучкаха ритъм, който смятаха, че отдавна са забравили. Накрая Лин зарови лице във врата на Мат и напрежението ги напусна едновременно в поток от сладко, прелестно облекчение.
20
Два дни по-късно Адамс и Лин най-сетне пристигнаха в градчето Наска. Изминаха по-голямата част от пътя до Арекипа през втората нощ, а през деня се наложи отново да се скрият. На следващата нощ най-накрая стигнаха. Намирането на транспорт до Наска не им отне много време — просто обикаляха града, докато стигнаха до Магистрала N1, която водеше на север, и се качиха на автостоп.
Шофьорът на големия камион пътуваше към Лима и ги остави в едно прашно малко градче точно на разсъмване. Мястото беше неприветливо — едноетажните къщи и магазини бяха издигнати в скована решетка насред пустинната пампа, в сянката на издигащите се високо зад тях планини. Въпреки че градчето не беше нищо забележително, Лин здраво стисна ръката на Адамс, докато наблюдаваха как слънцето бавно изгрява над заснежените върхове в далечината, а бледият му розово-червен блясък разпръсква топлина из долината.