Гледаха заедно, ръка за ръка, потънали в мълчание за няколко дълги прекрасни минути, за миг забравили всичките си тревоги благодарение на величествената красота на природата.
Когато слънцето най-сетне се издигна над планинските върхове, Адамс се обърна към Лин.
— Къде ще търсим Баранели? — попита той.
— Не съм съвсем сигурна — смутено отговори тя, — но мисля, че имам добра представа.
Хотел „Знаците в Наска“ на „Хирон Болониеси“ се намираше само на пет минути от всеизвестните знаци в Наска, което обясняваше популярността му сред туристите, астрономите, изследователите и любителите на конспиративни теории.
Знаците за пръв път били забелязани през 1939 г., когато американски учен на име Пол Козок прелетял над пустинната брегова линия с малък самолет. Дотогава се смятало, че знаците са част от своеобразна напоителна система, но Козок, специалист по напояване, бързо опровергал това обяснение.
Полетът му случайно съвпаднал с лятното слънцестоене и скоро той открил, че линиите на залеза са успоредни с очертанията на огромна птица, изрисувана в пясъка. Затова той нарекъл местността „Най-големият учебник по астрономия в света“.
След Козок една млада немска математичка на име Мария Райке прекарала следващите пет десетилетия в изследване на областта и заключила, че грандиозните рисунки са астрономически календар, дело на културата наска, който може би е бил и тяхното послание до боговете.
Рейке дълги години живяла в хотел „Знаците в Наска“, тогава известен като „Хотел Туристас“, и всяка вечер изнасяла четиричасови лекции за археологическия феномен.
Баранели я бе споменавал на Лин в „Харвард“ и тя беше сигурна, че при престоя си в Наска той не би отседнал никъде другаде. Така или иначе нямаше много други възможности.
Адамс и Лин минаха край окосените ливади и малките палмови дървета, влязоха в боядисаното в бяло фоайе на хотела, построено в колониален стил, и се упътиха право към рецепцията. Като се опитваше да не изглежда твърде притеснена заради липсващия зъб и разчорлената си коса, тя тръгна с усмивка към рецепционистката.
— Добър вечер — учтиво поздрави тя, — говорите ли английски?
Момичето кимна.
— Да, малко.
— Чудесно — каза Лин. — Ние сме преподаватели от „Харвард“, имаме среща тук с професор Баранели за закуска, но май малко сме подранили. Може ли да го изчакаме?
Рецепционистката изглеждаше смутена.
— Искате срещнете с професор Баранели за закуска?
— Точно така — потвърди Лин.
— Много съжалява, професор Баранели не тук.
— Не е отседнал тук, така ли? — доста разтревожено попита Лин.
— О, не, тук е отседнал, просто вече си тръгнал.
— Тръгнал си е? — повтори Лин. — Къде отиде?
Момичето посочи към пътя зад окосената ливада.
— На пистата отсреща — каза тя. — Ако побърза, може стигнете, преди той излети.
След по-малко от две минути Адамс и Лин отново пресякоха „Хирон Болониеси“, бързо преминаха под металната арка, излязоха на студената писта и хукнаха към малкото летище.
Погледнаха нагоре и видяха два малки самолета с перки, които се носеха сред облаците. Дали Баранели беше в един от тях? Из хангарите наоколо бяха пръснати още поне дузина самолети, три от които изглеждаха готови за полет. Макар и съвсем малка, пистата изглеждаше необикновено натоварена.
Адамс тъкмо посягаше към вратата на летището, когато Лин го дръпна за ръкава.
— Мат! — възбудено каза тя и посочи към един от трите самолета, които тръгваха към пистата. — Ето го!
Той погледна, накъдето сочеше тя, и видя леко пълен мъж с оредяваща коса, силен тен, очила със стоманени рамки, старомодна сиво-кафява риза и шорти. Тъкмо се готвеше да се качи в едно от самолетчетата.
— Професоре! — извика Лин от другия край на пистата.
Мъжът се обърна към нея — изражението му издаваше досада, смесена с любопитство. Когато тя му махна и отново извика, професорът я разпозна и едрите му черти се озариха от усмивка. Той направи знак на пилота да спре самолета и буквално хукна към нея.