Стивънфийлд кимна.
— Това е вярно. Освен това обаче има управляващ комитет от дванадесет полупостоянни членове и един от тях е Кърн.
— Това, че е член на управляващ комитет на международна група, едва ли е нетипично за съветник от Белия дом — възрази Лин.
— При нормални обстоятелства би имала право, разбира се — съгласи се Стивънфийлд. — Група „Билдерберг“ обаче по никакъв начин не е обикновена. Тя е обект на силен международен скептицизъм и конспиративни теории за това какво замислят тези лидери на тайните си срещи. Някои смятат, че там се решава международната политика, и то по особено недемократичен начин — хора, които не са били избрани, обсъждат въпроси от глобална важност без контрол и възможност дискусиите им да бъдат отразявани. Смята се, че се опитват постепенно да наложат нов световен ред, който почива на интересите на големия бизнес.
— Все още не мога да разбера какво общо има това с тялото или с убитите хора — настоя Лин.
— Може би няма общо — призна Стивънфийлд. — Членството на Кърн в групата обаче е единствената аномалия, която откриваме засега, и съответно си струва да я проучим. Особено сега, когато участието на Самюъл Аткинсън като директор на НАСА в една от срещите им сочи явна връзка. Вашият екип открива тяло, ти съобщаваш на Аткинсън, който е свързан с групата, скоро след това тялото изчезва и всичките ти колеги са мъртви. Мат отива да ти помогне, моли стар приятел за помощ, след което той е убит, а полицейски отряд, който действа от седемдесетте години на миналия век, внезапно бива закрит без причина, отново от човек, свързан с група „Билдерберг“.
— Добре — каза Адамс и кимна, — значи имаме възможна връзка. Какво още знаем за тях?
— Просто нямахме достатъчно време да ги проучим основно — призна Стивънфийлд. — Онова, което научихме обаче, е най-малкото интересно.
— Какво научихте? — попита Адамс.
— За първоначалните си проучвания използвахме различни правителствени източници, до които за щастие все още имаме достъп. Изглежда, че тези ежегодни срещи са нещо много повече от говорилня и служат за своеобразен терен за вербуване.
— Вербуване с каква цел? — попита Лин.
— А — отвърна Стивънфийлд, — именно това е въпросът за голямата награда, нали? Според разказите на някои участници, обсъждали събитието, в един момент по време на конференцията през уикенда всеки делегат трябва да се яви на неофициален разговор с управляващия комитет. Той се провежда в специална стая и явно е нещо като интервю. Никой не споменава за какво вербуват участниците. Изглежда обаче, че през годините необичайно голям процент от поканените стават жертва на „нещастен случай“ — загиват в катастрофа, получават инфаркт, падат в банята и си чупят врата и какво ли още не.
— Какво става според вас? — попита Лин.
— Предполагам — осмели се Адамс, — че едно от възможните обяснения е, че от време на време някой отхвърля предложението им. И тъй като вече знае какво е, групата му запушва устата, за да се увери, че целите им никога няма да бъдат разкрити.
Айита бавно кимна.
— Точно така мислим и ние, Мат — каза той. — Но остава въпросът с каква цел вербуват хора. Очевидно е нещо, за което са готови да убиват. Точно затова не ме напуска мисълта, че имат нещо общо с вашите проблеми.
— Но как? — объркано попита Адамс.
— Все още проучваме, но благодарение на Кърн възможностите ни вече са ограничени.
Адамс и Лин се спогледаха, дълбоко замислени. Дали имаше нещо, каквото и да било, което бяха пропуснали?
— Хеликоптерът — внезапно каза Лин и вдигна очи. — Опитах се да намеря информация за полетите му, но не получих достъп. В Антарктида дойдоха с два военни хеликоптера, „Чинук“, доколкото си спомням. На опашните им перки имаше серийни номера. — Тя се замисли за миг и повтори номерата, доволна, че научно ориентираният й мозък и склонността й да помни подробности все още й служат.
Стивънфийлд кимна.
— Възможно е да са фалшиви, но тъй като са очаквали, че всички на борда ще умрат, може да са били и истински. Ще ги проучим.
Адамс погледна към Стивънфийлд и останалите си другари — нови и стари — и очите му се заковаха върху Джон Айита.
— Благодаря ти — каза му с неподправена искреност.
Айита махна с ръка.
— Наш дълг е да отмъстим за смъртта на брат Таканауи — сериозно каза той. — И ако това ни отведе при труп на четиридесет хиляди години и най-могъщата тайна клика, никой от нас не би се отказал от подобно приключение.