3
Санта Роса е миниатюрно селце в Пима, Аризона. Там на площ, по-малка от петнадесет квадратни километра, живеят по-малко от четиристотин и петдесет души, като над петдесет процента от населението е под границата на бедността. Санта Роса се намираше в териториите на тохоно о’одхам и това я правеше безопасна — външните хора не бяха добре дошли и лесно се забелязваха.
Малката дървена къщичка, в която нощуваха Адамс и Лин, беше една от малкото свободни в селцето и Айита беше уредил да останат там засега. Дадоха им пикап, в случай че трябва да отидат до Финикс за резултатите от ДНК пробите или да заминат бързо по каквато и да е причина. Казаха им, че след двадесет и четири часа Стивънфийлд ще ги посети, за да им донесе новини от разследването. Тъй като вече не можеха да разчитат на телефоните и другите видове електронна комуникация, решиха, че срещите са единственият им вариант.
Адамс погледна през закрития от прашни щори мръсен прозорец и спомените му се върнаха. Беше прекарал много дни в Санта Роса (която индианците наричаха Каиж Мек), докато работеше с Вълците, проверяваше сведения, разговаряше с местните хора и търсеше следи до главната магистрала на областта, Индиански път N29.
Съвсем наблизо, малко встрани от Индиански път N15, бе открил и камиона преди всичките тези години. И труповете.
Бързо се обърна, тръгна към кухнята и видя заспалата Лин. Беше се оплакала, че й е зле, и той я беше настанил на дивана, където тя веднага се унесе. Дори заспала беше красива — той се възхити на строгите и все пак нежни очертания на скулите й, на падналата върху челото коса и на позата, в която спеше — обвила ръце около тялото си, с вдигнати до гърдите крака.
Той пресече стаята, взе якето си от един стол и я зави с него. После се наведе и нежно я целуна по бузата. Зачуди се какви ли са чувствата й към него. Знаеше, че случилото се в Перу вероятно се дължеше на дълбоки емоционални проблеми, които се нуждаеха от мощно физическо проявление след бягството им през Чили и последвалата катастрофа с хеликоптера. При него обаче ставаше дума за нещо повече, за нещо, на което се беше надявал до много по-голяма степен. Дано и Лин да се чувстваше така.
Оттогава не бяха имали възможност да поговорят, всичко се развиваше толкова бързо, но когато погледна надолу към нея, сърцето му прескочи, а стомахът му се сви, защото разбра — обичаше я.
Легна до нея, прегърна я и опря глава в нейната. Затвори очи и вдъхна аромата на косите й, доволен за пръв път от много години. После се унесе в дълбок, истински сън, какъвто не го беше спохождал от много време.
Дванадесет часа по-късно Адамс усети, че пред вратата има някой. Звукът от стъпки по пътеката го беше събудил и той скочи от дивана, свеж и изпълнен с нов живот след необходимия продължителен сън. Темпото на стъпките му подсказа, че това е Стивънфийлд, макар да му се стори, че разузнавачът е изменил дължината на крачките си, може би, за да провери дали Адамс е нащрек.
— Влизай, Сам — каза той и му отвори точно преди да се почука.
Стивънфийлд вдигна поглед и се усмихна.
— Не се подведе, значи?
— Почти — пошегува се Адамс, докато го пускаше да влезе. — Просто следващия път ще трябва да се постараеш повече.
— Е, ти винаги си бил най-добрият — призна Стивънфийлд, докато влизаше в гостната. Лин седеше на дивана, отпочинала след дългия сън, и той й кимна за поздрав.
— Здрасти, Лин — приятелски каза той.
— Здрасти, Сам — отвърна тя. — Не съм сигурна какво имаме в кухнята, но да ти донеса ли нещо?
Стивънфийлд поклати глава.
— Не, благодаря — отговори той. — Сигурно ще искате веднага да ви кажа новините.
Адамс седна на дивана до Лин и двамата се хванаха за ръце, без дори да се замислят. Стивънфийлд се настани на стола срещу тях.
— Така, първо най-важното — започна той. — Обадихме се в „Ди Ен Ей Аналитикс“, още няма резултати.
Адамс кимна.
— Да, смятаме, че ще им отнеме още ден-два. Дано парите да ускорят нещата.
— А хеликоптерът? — тревожно попита Лин.
— Ами изглежда имаме право за група „Билдерберг“. Проверихме номерата, които ни даде, и проследихме хеликоптерите по няколко канала до човека, който ги е наел. — Стивънфийлд забеляза очакването по лицата на Лин и Адамс. — Уесли Джоунс — каза той и тъй като очакването премина в объркване, си даде сметка, че те никога не са чували за този човек. И защо ли да са чували? — Петдесет и шест годишен, бивш кадър на Разузнавателната служба на Пентагона, с чин полковник. Сега е личен помощник на Стивън Джейкъбс.