— Знаем ли нещо за къщата му? — попита Адамс.
Стивънфийлд се усмихна.
— Почти всичко. Получихме плановете от градската управа, а също и схеми, които включват най-различни подобрения в сигурността. Говорихме с фирмите, които са ги инсталирали, и получихме още подробности. Къщата не е военен обект, така че имаме и най-новите сателитни снимки с висока резолюция.
Стивънфийлд извади сноп листове, планове, карти и лъскави снимки и ги разпръсна върху старата очукана сгъваема масичка в центъра на офиса. Първо посочи към една от сателитните снимки, на която се виждаха къщата и земите на Джейкъбс.
— Ето я къщата — каза той и посочи огромното имение с две крила. — Близо е до ръба на скала, която се спуска на тридесет метра към Потомак, а моравата е дълга около тридесет метра. От другата страна е алеята за коли, която стига от портите до предната врата и е дълга почти километър и половина. Колкото до горите от двете страни на имението, през които минава пътят — негови са, площта на земите му възлиза общо на пет квадратни километра или дванадесет акра.
— В такава близост до столицата му е струвало ужасно скъпо — отбеляза Лин.
— Нали видяхме какво състояние е натрупал — коментира Адамс. — Колко беше, два милиарда долара? Може да си го позволи.
Стивънфийлд кимна.
— Да, и това е консервативна оценка.
Адамс вдигна очи към него и Айита.
— Е, какъв е планът?
Айита го обясни просто:
— Средствата ни очевидно са ограничени. Общо сме дванадесет — каза той, имаше предвид групата бивши Вълци — и привлякохме и други колеги от племената. Някои от хората ни вече следят Тони Кърн, двама души са заели позиция в близост до къщата на Джейкъбс. Членове са на племето матапони във Вирджиния, братя на Великия дух.
Томас „Великия дух“ Нахана беше сравнително ново попълнение в групата, но Адамс вярваше на преценката на Айита и нямаше нищо против да включат и семейството на този мъж. Кръвните връзки бяха най-добрата гаранция.
— Ще пратим хора да наблюдават другия американец в комитета, Харолд Уайсмюлър — продължи Айита. — В Сан Франциско е, но до зори ще стигнат до него.
Уайсмюлър беше друг милионер, бизнесмен, натрупал състоянието си от петрол, който след това беше инвестирал във всяка възможна област, от продажба на оръжия до закупуване на медии.
— А другите? — попита Адамс.
— Останалите членове засега са извън обсега ни — призна Стивънфийлд. — От страни по целия свят са и ни е трудно да стигнем до тях. Опитваме се да уредим някакъв вид електронно наблюдение. Скоро би трябвало да имаме добра представа какво са намислили.
Адамс погледна Айита в очите.
— Искам да се видя с Томас във Вашингтон.
Лин хвърли поглед към Адамс, после към Айита.
— Аз също — каза тя, макар че беше наясно, че бившият й съпруг няма да се зарадва на предложението й.
— Не съм сигурен, че идеята е добра — веднага се намеси Адамс. — Не си свикнала с разузнавачески операции, освен това някой трябва да остане тук, за да изчака резултатите от лабораторията и…
Лин протегна ръка, за да го накара да замълчи.
— Стивън Джейкъбс е изпратил хората, които убиха осмина от приятелите ми — каза тя. — Искам да присъствам.
Адамс щеше да възрази отново, но и Айита вдигна ръка.
— Томас вече ви очаква — каза той и се обърна към Лин с усмивка. — И двамата.
Адамс извъртя очи, като демонстративно игнорира победоносната усмивка на Лин.
5
Голямото махагоново бюро беше затрупано с документи, а зад него седеше Стивън Джейкъбс с голяма чаша коняк в ръка. В списъка му имаше двадесет и две имена и скоро той трябваше да избере едно от тях. Обикновено такива решения се взимаха на ежегодните срещи на група „Билдерберг“ и до снощи действително разполагаха с пълния набор от сто души, който бяха определили преди толкова години. Предишната вечер обаче един от Стоте бе ударен от кола и убит на място, оставяйки празнина, която трябваше да се запълни.
Той се надяваше, че когато отправи предложението си, то ще бъде прието. Девет от десет пъти ставаше точно така — хората, към които се обръщаха, биваха щателно проучени, а съгласието им — почти гарантирано. Обещаваха им нечувана власт и нещо, подобно на безсмъртие, а не беше в природата им да се откажат от подобни дарове. През годините обаче някои бяха отказали, а реакцията им можеше да се опише единствено като ужас при мисълта за истинските планове на групата. Бяха се държали така, сякаш това да пожертваш живота на Земята е нещо отвратително. По същество беше, разбира се, но жертвата бе нищожна в сравнение с онова, което получаваха в замяна.