Така или иначе от време на време избраните отказваха и Елдридж и бригадата му трябваше да се разправят с тях. Това притесняваше Джейкъбс, но не защото съжаляваше, че се налага да ги убият. Просто ако някой кандидат откажеше, се налагаше да губят време с избора на друг, а устройството беше почти готово и времето, с което разполагаха, бързо изтичаше.
Джейкъбс допускаше, че светът няма да свърши, ако не са точно сто души. Все пак това едва ли щеше да се отрази на него. Сделките и пазаренето обаче бяха в природата му, а в самото начало на преговорите с онези, които се наричаха анунаки, те му предложиха оцеляването само на управляващия комитет.
Той остави досието, което четеше, и се изкиска. Първото предложение беше елементарно оцеляване, и то за дванадесет души. Накрая той вдигна бройката на сто души и издейства те да имат същия статут и власт като анунаките. Направи го не само за да покаже на анунаките, че не могат да му диктуват условията си, а и защото колкото повече съмишленици стояха зад него, толкова по-сигурен беше в собствената си позиция. Не че не вярваше на партньорите си, макар че наистина не им вярваше изцяло. Просто дългите години практически опит му бяха показали, че колкото повече хора те подкрепят, толкова по-добре. Ако анунаките опитаха някой номер, той предпочиташе да може да разчита на деветдесет и девет способни хора, отколкото на единадесет.
Всичко беше просто хазарт, разбира се. Анунаките можеше да се отметнат и Джейкъбс и хората му да загинат заедно с останалото население на планетата, но ако преди всички онези години не се беше съгласил, щеше да го направи някой друг и накрая така или иначе щяха да го убият. Докато ако ръководеше мисията, поне имаше истинска възможност да получи голямата награда, а по-голяма награда от онази, която беше договорил накрая, просто нямаше.
Джейкъбс отпи от коняка и отново взе досието от бюрото. Тогава гласът нахлу в главата му, кристално ясен, както винаги. Той погледна към вратата в другия край на стаята, където се намираше металната кутия, изработена в Зона 51 според инструкциите на анунаките.
— Как вървят приготовленията? — попита гласът в ума му и за пореден път го удиви. Не беше обикновен глас с акцент, тон и интонация — думите изникваха направо в мозъка му, напълно оформени, почти като собствени мисли.
— Добре — отвърна той на висок глас. — Устройството е почти готово.
— Кога можем да очакваме да заработи?
— След една седмица, броено от днес — уверено отговори Джейкъбс. — Тогава за първи път ще се срещнем както трябва.
Пътуването до Вашингтон беше по-кратко, отколкото очакваха. Адамс прецени, че е по-добре да се движат по пътя, отколкото по въздуха, за да избегнат проверките на летището. Това обаче би им отнело два дни и когато разбра, че Айита има собствен хеликоптер, който държи в задната част на склада, той изпита облекчение. Мисълта отново да се качи на хеликоптер обаче не изпълваше Лин със същия оптимизъм. Адамс видя страха в очите й, но решителността скоро надделя над тревогите й. Щяха да спестят толкова време, че определено си струваше отново да полетят. Освен това никой нямаше да открадне този хеликоптер или да го управлява с дистанционно управление.
Айита сам пилотираше хеликоптера и спря само веднъж, за да налее гориво на една писта в територията на чокто, приятелско племе в Оклахома. Накрая кацна точно до Фредериксвил, без да навлиза във вашингтонското въздушно пространство. Там ги чакаше безлична тойота седан, в която Адамс и Лин бързо се преместиха, докато Айита отново напълни резервоара и се подготви да се върне в централния щаб, за да наблюдава всичко оттам.
След час двамата пристигнаха в търговския център „Потомак Плаза“ в Удбридж, където се срещнаха с един от тримата братя на Нахана. Оставиха седана на паркинга и се качиха в големия джип на Бен Нахана.
След като се запознаха, Адамс премина направо на въпроса още преди колата да е излязла на пътя.
— Какво открихте досега? — попита той.
— Охранителната система е добра, човече — сериозно отговори Бен. — По-добра от схемите, които имахме. Разузнахме набързо, но не искахме да навлизаме навътре. Горите се сливат с парка Мейсън Нек, а между дърветата явно има някакъв вид топлинни датчици. Достъпът откъм скалите изглежда невъзможен заради вълните долу — няма начин да се доближиш дори ако не наблюдаваха мястото, а го наблюдават. По алеята за коли патрулират пазачи с кучета, същото се отнася и за моравата до скалите.