Макар че изгуби много време, когато стигна до края на гората от страната на къщата — светлините в източното крило ярко блестяха през клоните — Мат беше сигурен, че никой не го е забелязал. Беше обмислил варианта братята Нахана да отвлекат вниманието на охраната към друга част на имението, но накрая го отхвърли. Реши, че е по-добре охраната изобщо да не разбере.
Докато се придвижваше през последните няколко дървета, се бавеше още повече — знаеше, че лампите в къщата може да го осветят. Вроденият му инстинкт, изострен след години практика, му позволяваше да избира най-тъмните места и да си дава сметка как изглеждат дърветата за онези, които се намираха директно срещу тях. Така успя да си намери отлична наблюдателница, скрита сред клоните точно срещу източното крило на имението.
Братята му бяха предложили сгъваем параболичен микрофон, с който да подслушва гласовете в къщата от сегашната си позиция. Той обаче се тревожеше заради електрическия му заряд, тъй като беше наясно с каква антиподслушвателна апаратура разполага охраната. Затова реши да отиде „чист“, без никакви електрически или технологични устройства. Не защото не им вярваше или ги смяташе за безполезни, напротив — докато работеше с Вълците, често разчиташе на такава техника и понякога тя се оказваше безценна. Точно в тази ситуация обаче реши, че най-добре е да разчита на естествените си способности. Което означаваше, че трябва да се доближи.
Беше запомнил плана на къщата — стаите, кухните, столовата, кабинетът и библиотеката, баните и спалните — и знаеше, че гледа право към гостните стаи на първия етаж и кухнята на приземния. Спалнята на Джейкъбс се намираше в задната част на източното крило и гледаше към моравата и залива. Личният му кабинет също беше отзад, а от терасата на ливадата го отделяха стъклени врати. Задната страна на къщата беше осветена от градински лампи, насочени фронтално към белия хоросанов екстериор, докато източната страна, която наблюдаваше Адамс, беше тъмна, неосветена и скрита в сенките на дърветата.
Въпросът беше как да пресече дванадесетте метра окосена морава между дърветата и източния край на къщата? Освен топлинните датчици, по нея без съмнение имаше и сензори за движение, без да се споменават пазачите и кучетата им. Всичко това обаче отново беше фокусирано на нивото на земята.
Все още скрит в мрака, Адамс започна да развива дългото тънко въже, омотано около тялото му.
— Смяташ ли, че е стигнал? — попита Лин с повече тревога, отколкото искаше да покаже.
— Ами сигурно вече е при дърветата и наблюдава къщата, за да прецени дали ще успее да се добере до нея с онова въже — отвърна Томас. Когато видя, че това не я окуражи, веднага добави: — Явно се справя, не сме чули никакви аларми, нито крясъци или лай. Смятам, че е добре.
— Доста съм слушал за него и не би трябвало да има проблем — намеси се Джейкъб Нахана, най-младият от тримата братя. — Все пак е легенда, нали? Той…
Прекъсна го сигнал от сателитното радио с кодирана връзка, което стоеше между тях.
— Момчета — ясно се разнесе гласът на Бен, — имаме проблем.
Бен Нахана дежуреше на Семитъри Роуд, откъдето наблюдаваше главния път към къщата.
— Осем големи джипа току-що минаха през главните порти и завиха по алеята. След две минути ще са до къщата.
Лин пребледня. Мат нямаше дори радиостанция. Беше невъзможно да го предупредят.
7
Адамс ги чу още преди да влязат в имението, различавайки грубия тежкотоварен рев на двигателите V8. Движеха се в конвой по главния път, северно от мястото, където се намираше. Чу как забавят ход, долови звука от гумите при завоя и разбра, че са на алеята и се движат към къщата.
Обмисли възможностите, докато висеше на десет метра от моравата, вързан за черното найлоново въже. Беше се наложило да го хвърли към по-далечния край на покрива с надеждата, че се е прицелил добре. С трепет наблюдава как то се носи в нощта, а тежкият му край се приближава към перилата на ръба, осъзнавайки, че ако не улучи точното място, ще се изтърколи на моравата, а дължината му ще му попречи да го изтегли обратно при себе си, без да активира всички сензори и детектори наоколо. То обаче летеше право към целта и се закотви на правилното място.
Адамс въздъхна облекчено и започна да се придвижва, увиснал с главата надолу, редувайки ръка след ръка, обвил въжето с крака, за да запази равновесие. Беше изминал половината път, а всеки момент щяха да пристигнат осем джипа с поне петима пътници във всеки. Общо четиридесет души, които не познаваше. Да се върне ли, или да продължи? Трябваше да реши веднага — след две минути фаровете им щяха да осветят фасадата на къщата и той щеше да лъсне като бяла врана.