Но не обичаше да отстъпва и продължи упорито напред, като равномерно слагаше едната ръка пред другата.
Уесли Джоунс влезе в кабинета и Джейкъбс вдигна очи от документите.
— Имаме проблем, сър — обяви той с войнишко спокойствие.
Джейкъбс се втренчи в него над ръбовете на очилата за четене с формата на полумесец.
— Какви?
— Тайните служби, сър, току-що влязоха в имението — несигурно отвърна Джоунс.
— Какво?! — скочи Джейкъбс и едва не изплю бренди върху документите. — От къде на къде, какво искат? Къде е Тони?
— Тони още е в Белия дом, току-що му позвъних. Нищо не знае по въпроса.
Умът на Джейкъбс бясно препускаше. Какво става? Защо от Тайните служби бяха решили да му направят посещение, когато бяха толкова близо до целта?
— Кои са те? — попита Джейкъбс. — Колко са?
— Охраната ми съобщи за осем коли с по четирима мъже във всяка. Единият от тях е самият Лоуъл.
Джейкъб мислено изстена. Харви Лоуъл беше шефът на Тайните служби. Миналата година беше гостувал на една от срещите на „Билдерберг“, без да подозира, че обмислят да го направят един от избраните. Накрая обаче решиха, че не е подходящ, и така и не му отправиха предложението. Психологическият му профил, както и отговорите, които даде по време на неформалното интервю, сочеха, че би имал морални скрупули относно жертвите, които се налагаше да направят.
Дали беше заподозрял нещо? Дали се беше досетил какво става? И защо пристигаше с толкова агенти? Защо демонстрираше власт?
Джейкъбс бавно свали очилата от върха на носа си и ги остави на бюрото, после избута стола си назад и стана.
— Е — примирено каза той, — предполагам, че е най-добре да отида да го посрещна, нали?
Адамс чу, че колите се приближават все повече, и почти усети топлината от идващия сноп светлина — толкова изострени бяха сетивата му.
Накрая стигна до къщата, пръстите му докоснаха перилата, а тънките подметки на катераческите му обувки внимателно стъпиха върху тухлите над рамката на прозореца. Би се изтеглил направо на покрива, но според информацията на Стивънсън той също бе покрит с инфрачервени датчици. Затова се прилепи към стената на къщата, сля се с мрака и откачи въжето от перилата. Много му се щеше да го използва, за да се върне сред дърветата, но осъзнаваше, че ако дванадесетметрово въже остане да се люлее в пространството между тях и къщата, скоро някой ще го забележи. Затова хвана утежнения му край и с всичка сила го запрати натам, откъдето беше дошъл. Въжето отново се понесе във въздуха и, слава богу, се захвана сред високите клони точно когато ярките фарове осветиха кръглата алея пред входа на къщата.
— Лоуъл, на какво дължим тази чест? — чаровно попита Джейкъбс, докато отваряше голямата предна врата на дома си.
Пред него стоеше Харви Лоуъл — висок, слаб и ъгловат, с олисяло чело и изражение, което издаваше свирепа интелигентност. От двете му страни се извисяваха шестима мъже, облечени с еднакви черни костюми.
— Трябва да говорим — с равен глас каза Лоуъл.
— Ами защо не влезете тогава? — приветливо каза Джейкъбс, макар че не изпитваше нищо подобно. — Къде са останалите ви агенти? — попита той и посочи осемте джипа, паркирани отвън.
— Заемат позиция около имението — простичко отговори Лоуъл. Посланието му беше ясно — това не беше приятелска визита.
Джейкъбс сковано се усмихна.
— Убеден съм, че това не е необходимо — каза той, — но по-добре влезте.
Щом влязоха в кабинета, Лоуъл седна и посочи документите, пръснати по бюрото на Джейкъбс.
— Проучвате ли нещо? — попита той с вдигнати вежди.
— Знаете как е — неопределено отвърна Джейкъбс, а Лоуъл изсумтя в отговор.
— Питие? — предложи Джейкъбс, стараейки се разговорът да си остане приятелски.
Лоуъл поклати глава.
— Не, благодаря. Не бих казал, че това е другарска среща.
Джейкъбс присви очи и втренченият му поглед за миг разтърси Лоуъл.
— В такъв случай — каза Джейкъбс, а в гласа му се четеше скрита заплаха — най-добре ми кажете какво, по дяволите, искате.