Адамс влезе в къщата през прозореца на гостната стая. Както и подозираше, алармената инсталация не беше включена постоянно — хората често влизаха и излизаха от стаите и това щеше ненужно да усложни процедурата. По тази причина мерките за сигурност бяха съсредоточени най-вече върху това заплахата да бъде засечена, преди да се окаже в къщата и до по-малка степен върху входовете и изходите, особено по горните етажи.
Имението беше построено през 1815 г. и въпреки промените, направени в името на сигурността, си оставаше стара къща, в която можеш да влезеш сравнително лесно, стига да знаеш как. В крайна сметка обаче кой нормален човек би се опитал да проникне вътре при дванадесет охранители?
Адамс разпозна ивицата инфрачервена светлина, която пресичаше вътрешната страна на прозоречната рамка. След като повреди ключалката, постави едно обикновено огледалце пред лъча и алармата не се включи. Щом влезе, Мат веднага отиде до най-далечната стена и отвори един шкаф, в който откри улея за прането. Той все още работеше и се намираше точно където очакваше да го намери.
Идеално, помисли си Адамс, докато влизаше в него. Когато наближи дъното, забави спускането си, докато движенията му станаха съвсем тихи и той можеше да долови и най-малкия шум. Сигурен, че в пералното помещение в мазето няма никого, той скочи от улея и падна в огромния кош на пода. Надникна над ръба, за да се увери, че няма охрана. Не знаеше какво става на горния етаж, но присъствието на правителствени служители в къщата означаваше, че може да бъде открит от още по-голям брой хора и трябва да внимава още повече.
Скрит в коша, успя да види къде са камерите и си избра път, по който да ги избегне. После бързо пресече помещението и се добра до вратата в другия му край. Отвори я, шмугна се бързо през нея и я затвори за по-малко от три секунди след като излезе от коша за пране.
Другата стая всъщност не беше стая, а голям шкаф, пълен с рафтове, на които бяха наредени почистващи препарати, чисти чаршафи и друго спално бельо. Според плановете шкафът се намираше точно под кабинета на Стивън Джейкъбс.
8
— Искам да поговорим за смъртта на Райън Йоркдейл, Франк Кроукър, Ив Десо, Виктор Джержевски, Патек Гийом, Стефани Ортмайър, Густав Шлайсер, Хелън Холмс, Антъни Десилва, Яцек Остравски и Никола Сен Венсан — мрачно обяви Лоуъл.
Домакинът мислено въздъхна. Значи така — Лоуъл наистина знаеше нещо. То обаче далеч не беше най-важното, което бе могъл да открие, и Джейкъбс дори се поотпусна.
— Какво имате предвид? — попита накрая.
— Какво имам предвид ли? — повтори Лоуъл, потискайки смеха си. — Имам предвид, че всеки от тези загинали хора — тези мистериозно загинали хора — е бил на среща на група „Билдерберг“ малко преди смъртта си.
— И? — попита Джейкъбс, сигурен, че Лоуъл разполага с нещо повече от това.
— И всички те са загинали по време на вашия мандат като председател на групата.
Беше ред на Джейкъбс да се изсмее.
— Единадесет души умират след срещи, които съм председателствал? Харви, ръководя групата от дванадесет години, на срещите идват средно по сто и двадесет души годишно, което прави… колко? Между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин души общо. Единадесет, това е…
— Нула цяло седемдесет и шест процента — прекъсна го Лоуъл. — Смъртност от седем цяло и шест на хиляда, но тъй като всички са загинали до двайсет и два дни след срещата, това е равно на сто двайсет и шест цяло и едно на хиляда годишно. Смъртност, дванадесет пъти по-висока от средната за страната. Как ще обясните това?
— Не съм сигурен, че трябва да го обяснявам. Налага ли се? — меко попита Джейкъбс.
Ноздрите на Лоуъл се разшириха.
— Знаете ли каква е била смъртността сред присъстващите, преди да поемете председателството? Била е по-ниска от средната за страната, което може да се очаква предвид заможността им и лесния достъп до модерни медицински услуги. Тоест, говорим за двадесетократно увеличение на броя на загиналите, откакто вие сте председател, смъртност, която си остава постоянна през дванадесетте години на мандата ви.
— Все още чакам да ми обясните какво правите тук — безцеремонно каза Джейкъбс.
Лоуъл удари с юмрук по масата.
— По дяволите, отлично разбирате за какво говоря! Използвате група „Билдерберг“, за да вербувате избрани гости, всички го знаем. Всички сме наясно, че тайните ви срещички са вид интервю. Може би някои от хората, на които се спирате, просто вдигат ръце и казват: „Как ли пък не!“, щом разберат какво им предлагате. И какво правите вие тогава? — Лоуъл отново удари с юмрук по масата. — Убивате ги! — Той щракна с пръсти. — Просто ей така!
Джейкъбс помълча за малко, после се изкиска.
— Все още очаквам доказателствата, с които разполагате в допълнение към съмнителните статистически аномалии. Кроукър почина от инфаркт, Шлайсер го блъсна кола, Остравски получи мозъчен аневризъм. Мога да продължа — всичко беше потвърдено от лекари, никой нито за миг не намекна за нещо съмнително. Подозрително е, признавам. Дали обаче е достатъчно за пред съда? — отново се усмихна той. — Не, не бих казал.
Лоуъл се облегна в стола си, а усмивката му беше колкото широка, толкова и зла.
— Стивън, не си ме преценил правилно — каза той. — Не искам да те арестувам.
Джейкъбс присви очи, заподозрял какво всъщност иска гостът му.
— Какво искаш, Харви? — тихо попита той.
— Искам да участвам — уверено отговори Лоуъл. — Какъвто и да е малкият ти замисъл, искам да ме допуснеш. Ако не го направиш, ще се погрижа небето да се срути върху главата ти.