Усети ги зад гърба си точно когато се канеше да се раздвижи. Може би ги подуши, може би долови дишането или дори дивашката енергия, която се излъчваше от тях — не беше сигурен кое е усетил най-напред, но знаеше, че два от доберманите току-що са влезли в кухнята. Пазачите почистваха къщата и сигурно просто бяха пуснали кучетата. Мат се зачуди къде са останалите две, надяваше се, че все още са навън. После се обърна бавно и внимателно, докато застана лице в лице с тях — те го гледаха с очакване, наострили уши, готови да реагират. Дори не бяха оголили предупредително зъби и Адамс разбра, че кучетата бяха тренирани не да го изплашат, а да го убият, ако се налага.
Той не отстъпи, но не срещна погледите им, като вместо това сведе очи, за да избегне конфликта. Без изобщо да движи тялото си, той започна да издава леко, едва доловимо бучене. Кучето отляво наклони глава, заинтригувано от любопитния звук, а това отдясно леко отстъпи. Адамс разчете сигнала и направи малка крачка напред. Гласът му стана малко по-остър, той повдигна очи и бавно вдигна дясната си длан пред себе си.
И двете животни сякаш се опитваха да устоят на някаква невидима сила, но накрая капитулираха едновременно, седнаха като циркови кучета, замахаха опашки, изплезиха езици и заразглеждаха новия си господар.
Адамс се усмихна, погледна новите си приятели и бързо прецени как биха могли да му помогнат.
11
Чул пръхтене и трополене на лапи, Елдридж рязко се извърна и удивено видя как две от кучетата пазачи, които бяха пуснали в къщата, изхвръкнаха навън по каменните стъпала и изчезнаха в мрака сред дърветата, които обточваха дългата алея. Пазачите също ги видяха и надникнаха от колите, за да ги проследят.
— Томпсън, Гриър, Дженкинс, Маркес — нареди Елдридж само след няколко секунди, — бързо след тях, вижте кого подгониха.
Мъжете извадиха оръжията си и се втурнаха между дърветата след кучетата. Доберманите бяха добре тренирани пазачи, които не биха хукнали през имението просто така. Явно бяха надушили нещо.
— Елисън, Картър — нареди Елдридж, след като размисли. — Вие също.
Другите двама пазачи също хукнаха след кучетата. Елдридж обърна гръб на останалите, които стояха и гледаха след другарите си.
— Хайде на работа! — рязко нареди той. Имаха си разписание, а танкерът щеше да стигне в Пахоса Пойнт след петнадесет минути.
Когато останалите без дъх пазачи се върнаха при колите, Адамс вече се беше скрил под шасито на големия джип. Използва залисията с кучетата, за да се измъкне през прозореца на склада и да стигне до него под прикритието на сянката. Можеше да използва момента, докато товарят труповете, за да изтича обратно между дърветата, но се опасяваше, че тъй като вече не е нависоко, сензорите из имението ще го засекат. Искаше да си тръгне, без да остави никакви следи от присъствието си, и реши да замине заедно с охраната, скрит под една от колите.
— Е? — извика Елдридж.
— Нищо, сър — отвърна един от мъжете. — Подлудели са, лаят по луната. Тук няма никой.
Последва мълчание и Адамс си представи как Елдридж обмисля чутото.
— Сигурно са се стреснали от изстрелите — каза накрая той. — Случва се понякога, дори с обучени животни. Добре, да тръгваме.
— Да, сър — разнесе се отговорът на мъжа и Адамс видя как обутите в ботуши крака изтрополяват до джиповете и влизат вътре. Скоро двигателите заръмжаха, гумите захрущяха по чакъла и правителствените коли се насочиха към алеята.
Към свободата.
— Колите се задават по алеята — обяви Бенджамин Нахана по радиото.
— Виждаш ли кой е вътре? — веднага попита Томас.
— Не — отвърна по-малкият му брат. — Запалили са фаровете, а страничните прозорци са затъмнени.
След кратка пауза Бенджамин продължи описанието си.
— Сега са при главните порти и се канят да завият… завиха надясно, явно тръгват към Пахоса Пойнт. — Отново последва мълчание. — Отминаха, и осемте коли се движат към главния път. Не можах да видя кой е вътре. Аз…
Томас стисна радиостанцията, а връзката прекъсна.