— Откачи. Буквално откачи. Не вярва и една дума от историята с петролния танкер и нареди пълно разследване, което получава предимство пред буквално всичко останало.
— А знае ли нещо за посещението на Лоуъл? Знаел ли е, че той ще идва при мен?
Докато вървеше към Заседателната зала в Западното крило на Белия дом, Кърн поклати глава, макар да осъзнаваше, че Джейкъбс не може да го види.
— Абсолютно нищо не е знаел и това го ядосва още повече. Директорът на Тайните служби и цял взвод агенти да тръгнат да се занимават с някаква никому неизвестна операция? Бесен е и няма да спре, докато не разбере какво точно става.
— Значи в този момент не знае нищо — каза Джейкъбс. — Ами някой друг от Тайните служби?
— Аз поне не знам за някой друг — отговори Кърн. — Хората, които доведе Лоуъл, до един му бяха лоялни, лични познати. Някои дори не бяха дежурни. Всичко изглежда лично и това много тревожи президента.
— Смята ли, че съм замесен? — попита Джейкъбс.
— Катастрофата е станала до дома ти и всички приемат, че агентите са пътували към теб, но няма доказателства за това. Въпреки всичко очаквам цяла орда следователи да се изсипят на вратата ти всеки момент. Елдридж там ли е?
— В момента се занимава с нещо дребно — отвърна Джейкъбс. — На друго място.
— Това е хубаво, репутацията му тук не е добра. Къщата почистена ли е?
— Да, цялото имение — потвърди Джейкъбс. — Самолетът докара един екип от Невада, имат опит с тези неща. Къщата е съвършено чиста, сякаш нищо не се е случило.
— Радвам се — каза Кърн и се усмихна на двама съветници, докато се разминаваха по тесния коридор на мазето. После приближи телефона до устата си и прошепна: — Знам, че ни остава още съвсем малко, но не можем да си позволим рискове. Денят ясен ли е вече?
— Все още не. Филип смята, че всичко ще е готово до средата на седмицата.
— Добре — продължи да шепне Кърн пред затворената врата на Заседателната зала. — Ще се опитам да забавя нещата тук, доколкото е възможно. Една седмица не би трябвало да бъде проблем.
— Гледай да е така — отговори Джейкъбс.
— Нека започнем с късчето плат, което ни помолихте да изпратим на лабораторията в Пасадена — започна доктор Конър. — Макар че точният произход на материала не може да бъде определен, смятаме, че е производен на коприната, а съотношението здравина — тегло е много сходно с това на паяжината. Показа направо забележителни термални свойства, макар че парченцето е твърде малко за тестовете, на които колегите биха желали да го подложат.
— Преди виждали ли са нещо подобно? — попита Адамс.
— Не — веднага отвърна Конър. — Никога. Първо решиха, че става дума за някаква нова военна технология — знаем, че там се опитват да използват синтетични материали, за да създадат имитация на паяковата нишка — но след още няколко теста се наложи да преосмислят тази теория.
— За радиовъглеродно датиране ли говорите? — попита Лин.
— Именно — кимна Конър.
— И? — подкани го Адамс.
Конър се прокашля.
— След три последователни теста консенсусът е, че датира от четиридесет хиляди и петстотин години преди новата ера. Тоест парченцето плат, което ни дадохте, е на възраст над четиридесет и две хиляди години.
Лин и Адамс се спогледаха. Значи първоначалното предположение на Дивейн бе съвсем точно, а теорията на Адамс, че най-вероятното обяснение е невинна грешка при датирането, можеше да отпадне. Тялото, както и артефактите, открити от учените, бяха наистина древни.
— А ДНК тестовете? — нервно попита Лин.
— Ами — започна Конър, явно смутен от резултатите на радиовъглеродното датиране, — проведохме обичайните диагностични тестове, включително променлив брой тандемни повтори, особено къси тандемни повтори, а после използвахме както полимеразна верижна реакция, така и амплифициране на специфичните полиморфни фрагменти.
Лин кимна, а Адамс продължи да се взира напред с празен поглед. Не го вълнуваха методите, а резултатите.
— Обектът е от мъжки пол, приблизително на четиридесет години, с руса коса и сини очи. Липсват индикации за вътрешни патологии, изглежда е бил здрав и силен.
Лин не откъсваше поглед от него.
— Да говорим направо, докторе — каза тя. — Обектът човек ли е?
Неспокойното очакване на Лин и Адамс, които седяха приведени на столовете си, внезапно бе прекъснато и вратата зад тях се отвори с трясък.